Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Тунелът се извиваше стръмно нагоре, подпорите бяха опасно прогнили. Въздухът се изпълваше със сладникава миризма, все по-силна и по-противна… Бей спря и се извърна да го погледне:

— Това място не е от най-приятните, но именно такава е целта му… Сегашните управници не знаят почти нищо за него, повечето от тях са убедени, че мрежата от тунели е окончателно унищожена от бомбените килими на стратегическите бомбардировачи „Б-52“… Което не отговаря на истината. Засегнати са само онези от проходите, които са се намирали близо до повърхността. По-дълбоките са непокътнати, над тях има дебел пласт глина и варовикови скали…

Никълъс разбра, че се намират именно в един от тези тунели. Те се пресичаха и извиваха, бяха нагъсто и изчезваха във всички възможни посоки. Като улиците на призрачен град. Накъдето и да се насочваше лъчът на Бей, той неизменно попадаше на човешки останки. Всички, без изключение, бяха в спокойни пози, като че ли потънали в размисъл, И това беше най-ужасното. Сякаш смъртта ги беше заварила по време на разговор или дрямка, докато приготвят храна или просто си почиват…

Танжинското му око продължаваше да е отворено, в съзнанието му се появяваха доста по-пъстри картини от това, което осветяваше фенерчето на Бей. Главата му се завъртя. Сякаш тези войници, макар и отдавна мъртви, все още притежаваха жизнена енергия, сякаш историята отказваше да ги постави на прашните си лавици и да ги обрече на забрава…

— Сега сме на сигурно място — обяви Бей, без да намалява ход. — Дори да подозират, че сме тук, полицаите и войниците не биха ни последвали за нищо на света.

— Защо?

— Защото знаят, че можем да останем в този лабиринт с месеци, без дори да ни подушат… Освен това тук е опасно и за тях. Сам видяхте, че много от тунелите са минирани.

— А сълзотворен газ? Биха могли да пуснат тук газ и…

— Дори през ум няма да им мине подобно нещо… Знаят, че тук има много междинни врати и прегради. Никакъв газ не може да изпълни тази огромна мрежа…

Никълъс кимна с глава.

— Все пак бих предпочел да си бъда там, в пълния с дървеници хотел Ан Дан — промълви той.

— Споменахте за дървеници и това ме подсеща, че трябва да се погрижим за някои техни братовчеди — усмихна се Бей и плъзна лъча на фенерчето по дрехите му. Приклекна и започна да чисти тялото му от дребни пиявици, впили се незабележимо навсякъде — по глезени и лакти, дори и по врата му… — Не след дълго ще усетите присъствието на тези приятели… По-добре свалете дрехите си.

Той се подчини, погледът му не се отделяше от черните й блестящи очи, които инспектираха тялото му с вещината на опитен лекар.

— Имате тяло на атлет — отбеляза с леко учудване тя. — Мускулите ви са издължени и гладки, като на плувец… Това тяло очевидно не принадлежи на разплут бизнесмен или на човек, който се занимава с промишлен шпионаж… Сега вече свалих маската ви, господин Гото. Зная какъв сте…

Протегна ръка и отлепи една пиявица от вътрешната страна на бедрото му. Той усети как космите на врата му леко настръхват.

— Не се срамувате от голотата си — заключи Бей и се изправи. — Следователно няма да се впечатлите и от моята.

Подаде му фенерчето и започна да сваля мокрите дрехи от себе си. Оказа се по-млада, отколкото си беше представял. Едва ли беше на повече от двадесет. Тялото й беше красиво, но далеч от непорочността. Дълбоки белези личаха върху долната част на гърба и таза й.

Никълъс отлепи малка пиявица от кръста й, пръстът му леко докосна един от белезите.

— Какво се е случило тук?

— Наистина ли искате да знаете? — застанала с гръб към него, Бей гледаше в мрака, гласът й прозвуча като в метална тръба.

— Не, ако това ви притеснява…

— Мислех, че вие ще се притеснявате… — тя пое дъх и бавно го изпусна, очевидно очаквайки отговор. Но той мълчеше, главата й леко се поклати: — Един човек стана… Не зная каква дума да използвам…

— Груб…

— По-скоро разпален…

Никълъс се замисли за миг, после вдигна глава:

— Значи това е било сторено умишлено, така ли?

— Да.

— От любовник…

Бей гъвкаво се обърна, очите й се забиха в лицето на Никълъс:

— Отново ли ме подлагате на преценка, господин Гото?

— Надявам се, че не…

— Наистина ли? — главата й помръдна, лъчът на фенерчето проблесна в окото й, останалата част от лицето й потъна в дълбока сянка!

— Ролята на мъж изиграхте безупречно — призна Никълъс. — Поздравявам ви.

Ироничната усмивка отново се появи. Под свежестта на младостта й прозираше рано натрупан опит. Очите й бяха като на човек, който прекалено дълго се е взирал в пламъците на буен огън.