Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Чакайте тук — прошепна в ухото му тя.

— Какво има?

— Виетконг са защитавали входовете на подземните си тунели със специални капани… А доста от тях излизат именно край тази река… Проблемът е, че никой не знае къде са, нито пък дали все още не са минирани…

Никълъс я проследи с поглед. За миг тялото й остана неподвижно до брега, после изведнъж се скри под водата. Почувствал напрежението, той механично превключи в медитативно състояние, дишането му стана дълбоко и равно. Скоро танжинското му око се отвори, почти веднага видя фигурата на Бей, която бавно се плъзгаше към брега. Чувстваше капана някъде наблизо, знаеше, че поваленото дърво надолу по течението е един вид маркировка. Психиката му не долови присъствието на експлозиви, но това все още не означаваше нищо. Тя просто не беше тренирана да открива неодушевени предмети, още по-малко пък изкуствено създадени енергийни източници.

Усети прокрадващите се стъпки на смъртта, мислите му неволно се насочиха към Джъстин — съпругата му, загинала при жестока автомобилна катастрофа няколко месеца по-рано. Все още не можеше да се освободи от чувството на вина, едва ли някога щеше да се примири с факта, че Джъстин умря без двамата да успеят да отстранят недоразуменията помежду си. Но дори и сега не беше сигурен, че биха могли да го сторят. Съжителството им беше изпълнено с прекалено много нещастия, двамата си бяха нанесли дълбоки рани. Макар зараснали на повърхността, те стигаха чак до костите и може би затова бяха още по-болезнени.

Челесте — красивата жена, в която се беше влюбил, докато правеше опит да запази живота на Микио Оками, замина обратно за родната си Венеция. След нещастието с Джъстин той вече нямаше сили да я помоли да остане в Япония против волята си. Къде ли се е намирал, докато тялото на Джъстин се е овъглявало в смачканата кола? Може би в прегръдките на Челесте или пък… Най-ужасното беше, че никога няма да разбере това.

Бей се бавеше доста дълго под водата. Никълъс не се безпокоеше особено, тъй като сам умееше да задържа въздуха в гърдите си толкова дълго, колкото пожелае. Танжинското му око положително би уловило всяка опасност…

След малко главата й изскочи на повърхността. Избърса очи, обърна се към него и прошепна:

— Пътят е чист, да вървим!

Гмурнаха се под водата, той хвана глезена й, за да не я изгуби. Видя как тялото й побутва малка метална вратичка и изчезва зад нея. Последва я, вратичката се затвори зад тях.

Пространството беше тясно, бяха принудени да се притиснат един до друг. Водата се стопли от телата им. Тя се протегна, хвана някаква метална халка и отвори втора врата. Плъзнаха се напред и нагоре, водата отстъпи, главите им изскочиха над нея. Въздухът вонеше на гниеща пръст, но беше напълно годен за дишане.

— Напред — прошепна Бей, в ръката й се появи миниатюрно фенерче. Очевидно се беше подготвила и за подобен вариант още преди да се появи в хотелската му стая.

Лъчът се плъзна по влажните стени на тунела, пробягало нещо, което приличаше на череп. Бей движеше фенерчето бавно и внимателно. Тунелът беше висок около метър, ширината му едва ли надминаваше петдесет сантиметра. Лъчът се спря на тънка нишка, наподобяваща паяжина.

— Ето го — прошепна, момичето. — Точно на височината на коляното. Взривното устройство.

— Може би има и второ, трябва да внимаваме — обади се Никълъс.

Бей го стрелна с поглед и кимна. Пръстите й опипаха едната стена на тунела, после и другата. Лъчът на фенерчето се закова на една малка издутина близо до пода.

— Осколочна граната — прошепна. — Ако случайно преминеш през капана, шрапнелите на тази граната непременно ще ти откъснат краката…

После му посочи откъде да мине, без да докосва скритите в глината детонатори, един по един се прехвърлиха над тънката жица и продължиха напред, придържайки се към средата на тунела.

След малко Бей се закова на място, лъчът на фенерчето освети скелет на голямо куче, оглозгано преди години от пълчищата плъхове, населяващи тези тунели. Черепът, който видяха преди малко, очевидно принадлежеше на това животно.

— Елзаска овчарка — прошепна тя, докато прекосяваше купчината кости. — Американците са ги използвали за проверка на тунелите. Не са вършили кой знае каква работа, защото виетконг са прибягвали до лют пипер и униформи на убити противникови войници… Дори започнали да се мият с американски сапун и това също заблуждавало кучетата… — задържа светлината върху костите, докато Никълъс мине над тях: — Бедните животни! Не са били в състояние да надушват мините на виетконг и много от тях са намерили смъртта си… В крайна сметка янките престанали да ги пускат тук…