Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Той ли ви водеше в тези подземия? — попита Никълъс. От завоалираните й приказки ставаше ясно, че именно Тин е бил пламенният любовник. Защото той едва ли е бил човек, склонен да „признава“ каквото и да било пред делови партньор, особено когато става въпрос за детството и възмъжаването му. А приятели просто не е имал. Все пак всеки човек изпитва нужда от изповед, за всеки настъпва времето, когато само пълното разтоварване на душата може да доведе до облекчение и покой. Изборът пред Тин е бил силно ограничен, той едва ли е могъл да се изповяда пред друг, освен пред човека, с когото е споделял постелята си…

— Да, често го правеше — отвърна на въпроса Бей и пробва температурата на водата с връхчето на пръста си. — Харесваше му да се люби тук…

— А на вас?

— Сексът с него беше… беше вълшебен! Мястото нямаше значение.

— Дори това тук, толкова заплашително? — вдигна вежди Никълъс.

Бей взе каската и му я подаде.

— Най-важното беше той да се чувства добре…

Никълъс отпи няколко глътки и й върна каската.

Водата беше лишена от вкус, но все пак приятна. Не отместваше очи от лицето й, в главата му се блъскаха безброй въпроси. Всички водеха в една посока, но той вече започваше да разбира, че трябва да търси неочакваното и странното, ако иска да разбере тази жена.

— А вие добре ли се чувствахте? — попита той.

Бей прокара пръсти през гъстата си коса.

— Знаете ли, това беше като болката… Реакциите му бяха истински. Когато той беше щастлив — истински щастлив, а не пиян или дрогиран, ставаше наистина друг човек. И този човек беше неотразимо привлечен от мен, в това съм абсолютно сигурна. Усещах възбудата във всяка пора на кожата му. Това беше важно, защото във всички останали мигове от живота си той носеше непроницаема маска. Маска, моделирана от миналото му, изпълнена със страх, гняв и бедност, с безкрайна самота… Единствена аз бях в състояние да повдигна тази маска.

Никълъс се отпусна назад, дълбоко замислен. Ясно разбираше какво значение е имало всичко това за жена като Бей. Жена, принудена да съществува в общество, което изключва уважението към такива като нея; жена в град, където повечето момичета на нейната възраст се продават на улицата, изложени на опасности като сифилис, хепатит и СПИН, рядко достигащи до зряла възраст…

Тялото му се разтърси от остра тръпка. Имаше чувството, че присъства на повторение на драмата, разиграла се между Бей и Тин. Беше ясно, че след смъртта на Тин тя е надянала необикновената му маска, скрила е зад нея истинската си човешка същност.

— Но колко време сте сама? — попита най-сетне той.

— Достатъчно — поклати глава Бей. — Оставете ме на спокойствие.

Никълъс опипа дрехите си, увери се, че са изсъхнали, и започна да се облича.

— Кога ще дойде Абраманов?

— Честно казано, вече би трябвало да е тук — отвърна тя, след като направи бегла справка с часовника си. — Мисля, че трябва да разберем какво го е забавило — вдигна дрехите си и махна с ръка към тъмния край на тунела: — На около половин километър оттук е резервната явка. Там Абраманов трябва да остави бележка, в случай че е възпрепятстван…

Подземният свят на Виетконг неохотно разкриваше грозотата си пред фенерчето на Бей. Никълъс забеляза, че вървят надолу, към недрата на глинестите хълмове. Чудеше се докъде ще стигнат.

След известно време Бей спря, приклекна и дръпна някакъв железен капак. Спусна се в дупката, Никълъс я последва.

Озоваха се на следващото ниво, тунелът тук беше сравнително чист. В душата му неволно се промъкна уважение към инженерите, сътворили това необикновено съоръжение.

Продължиха пътя си. Останките на Виетконг бяха навсякъде, пътешествието през царството на смъртта изглеждаше безкрайно. Най-сетне се озоваха на мястото на явката. Нямаше никого. Бей се отпусна на колене, пръстите й зашариха в пукнатините на скалата.

— Няма нищо — изправи се след миг тя, за пръв път от началото на одисеята в гласа й се долови безпокойство. До този момент, въпреки опасностите, поведението й беше белязано от почти неестествено спокойствие и пълно самообладание. Вдигна глава, в очите й се появи неясна следа от страх: — Абраманов би трябвало да е тук… Нещо е станало!

— Може би са го забавили полицейските проверки по пътя.

— Не — поклати глава тя. — Би трябвало да влезе в тунелите на километри оттук, далеч отвъд блокадата.

— В такъв случай се налага само едно заключение — аз съм измамен. Може би заедно с вас… — Никълъс я хвана за ръката и я изправи срещу себе си: — Ето защо искам някои отговори.