Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Но това положение е изключително изгодно за „Годайшу“ — изтъкна Акинага. — Хаосът, предизвикан от финансовия колапс, е най-добрата среда за нашето процъфтяване. Нима не сте съгласен с мен?

— Съгласен съм — кимна Ушиба. — Но това само трябва да ни подтикне към единодушие в името на голямата цел — тотално завладяване на световната икономика!

Нощното небе имаше странно червен цвят. Никълъс сведе поглед надолу и разбра, че това се дължи на дългата колона камиони, придвижваща се с ръмжене към Ку Чи. Напрегна взор и с ужас установи, че те са пълни с полиция и войска.

— Копоите вече са по петите ни — тихо промълви той.

— Точно така — кимна Бей. — Вие имате могъщи врагове, господин Гото.

— Може би и двамата ги имаме.

— Всяка година плащам купища пари, за да съм сигурна, че нямам такива врагове! — поклати глава Бей и заби поглед в лицето му. След секунда се обърна по гръб и се хлъзна по склона на канавката, в която бяха намерили укритие.

Намираха се на около триста метра от пътя, когато Никълъс видя как раздрънканият автобус отбива встрани за проверка. Шофьорът беше свален и с ръце на главата отговаряше на въпросите на някакъв офицер, а войниците нахлуха в осветената кабина. Отдалеч приличаха на черни мравки върху бучка захар.

— Прекалено много са — замислено промълви Бей. — Няма да успеем да стигнем Ку Чи…

— Тогава да се връщаме в Сайгон.

— Изключено. Минава три часът сутринта. Ще се съмне, преди да стигнем, и тогава ще се окажем лишени от каквото и да било укритие… Ако преди това не се натъкнем на друга полицейска проверка.

— Не трябва ли поне да опитаме?

Бей сви рамене и тръгна в обратна посока. Но още преди да са изминали сто метра, тя рязко го дръпна към влажната земя. Ръката й се стрелна напред, към ярките светлини на фаровете, прорязващи нощното небе.

— Права бях — прошепна. — Вече ни очакват. Намираме се в центъра на гигантска примка, която бавно се свива около нас. Имаме само един път…

Обърнаха се и отново поеха по посока на Ку Чи. Когато се озоваха на склона, откъдето оглеждаха обстановката преди малко, тя вече се беше променила. С помощта на „кокоро“ Никълъс опипа мрака пред тях, почти веднага усети враждебно присъствие. Клекна до Бей и прошепна:

— Идват насам.

Бей запълзя към върха на възвишението.

— Откъде знаете? — попита тя. — Аз не виждам абсолютно нищо…

— Сега трябва да ми се доверите — отвърна Никълъс и затвори танжинското си око. — Срещу нас се придвижват поне дузина въоръжени войници. Вероятно шофьорът ни е предал…

— Не, едва ли… Той… — млъкна и стисна китката му с тънките си пръсти: — Насам! И по-бързичко!…

Поведе го надясно, по-далеч от възвишението и Ку Чи. Очевидно искаше да се изплъзне от стягащата се примка на преследвачите. Теренът стана хълмист, Никълъс усети миризмата на застоялата вода, покриваща оризищата. Тичаха около километър и половина в тази посока, после Бей рязко свърна наляво. Спуснаха се по лек наклон, отново промениха посоката и се отправиха към Ку Чи.

Чуха ромон на поток, Бей намали ход и тихо прошепна:

— Сега по-внимателно!…

Земята беше песъчлива, осеяна с камъни. Коренища и бодливи клони пречеха на движението и разкъсваха дрехите им.

— Това ли е най-добрата пътека? — попита Никълъс.

Палецът на момичето отскочи нагоре:

— Над нас теренът е по-добър, но там има минно поле, широко не по-малко от триста метра. Дори местните хора избягват да го доближават…

Продължиха напред, скоро се озоваха на стръмен речен бряг. Наложи се да забавят ход, тъй като около водата имаше дебел пласт тиня. Въздухът тежеше от миризмата на гниеща тропическа растителност, в ушите им жужаха милиарди невидими насекоми.

Стигнаха до завоя на реката, маркиран от дебелия ствол на паднало дърво. Бей вдигна ръка и спря.

Приклекна и започна да изследва дървото. После вдигна глава:

— Готов ли сте да поплувате?

Нагази във водата и спря да го изчака до дървото. Не беше дълбоко, но течението беше изненадващо силно. Погледът на Никълъс беше привлечен от някакво движение край подгизналия ствол. Голяма водна змия бавно, се плъзгаше към тях, но Бей не й обърна внимание.

— Ако изгубите равновесие, ще откриете, че имате прекрасна възможност да се удавите — иронично подхвърли тя. После пусна дънера и започна да се придвижва срещу течението. Плуването беше невъзможно, и двамата бяха принудени да ходят по подвижния пясък на дъното и да се борят с бързата вода, която прииждаше насреща им на неравни вълни. По изчисления на Никълъс изминаха така около километър, после Бей изведнъж го побутна към гладката повърхност на една скала.