Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

Косата му беше сребристо бяла и старомодно дълга. Носеше я в стила на древните самураи. Изпитите бузи и чипият нос подчертаваха опасния блясък на дълбоко хлътналите очи. Беше връстник на Шоза и наближаваше шестдесетте, но външно изглеждаше доста по-стар. Годините, а по всяка вероятност и компромисите на властта (както подозираше Ушиба) бяха извили устните му надолу. Изглеждаше така, сякаш не одобряваше това, което виждат очите му. Беше препатил човек, знаеше как острието на ножа се обръща към гърдите на приятел вместо на враг, следователно съзнаваше, че голяма разлика между двете понятия няма.

— Тук тишината е изключителна — добави Акинага. — Напомня смълчаването на полето малко преди залез… — засмя се: — Май с годините ставам и сантиментален…

Ушиба го разбираше отлично. Утехата за самия него идваше единствено от любимото стихче, появяващо се в съзнанието му внезапно, при най-различни ситуации. И от това, което трябваше да осъществи „Годайшу“, разбира се.

Бавно се плъзнаха под флаговете на падналите герои, усещаха ясно тежестта на дълга, тежестта на една от най-древните и двусмислени японски традиции — достойната загуба.

— Аз много ви уважавам, дайжин — склони глава Акинага. — Преди шест месеца ме информирахте, че ще успеете да прекратите борсовия спад. Това беше добра новина, защото много от банките под мой контрол са инвестирали големи капитали в акции на „Никей“. Но знаете ли как постъпих аз? Просто не ви повярвах. Защото бях убеден, че правителствените манипулации са едно, а пазарната политика — съвсем друго. Но вие извършихте истинско чудо. Индексът на „Никей“ за същия период се покачи с пет хиляди пункта й моите банки започнаха да дават признаци на стабилизиране. Хаосът отстъпи…

— Признавам, че това не беше лесно — отвърна Ушиба. — Практиката на правителството да инвестира голяма част от пенсионните фондове в ценни книжа, за да повиши търсенето на пазара и съответно — цените на акциите, е изключително опасна. Наложи се да пуснем съвсем целенасочени слухове, за да вдигнем цената на няколко доста позакъсали компании, имахме големи затруднения при блокирането на офертите за нови ликвидни средства, прииждащи през последните шест месеца… Това беше неизбежно, трябваше да бъде сторено. Колкото по-малко са падащите акции, толкова по-голямо е търсенето.

— Планът ви беше съвършен.

— Но си остава изкуствен, също като онзи бум в цените на недвижимата собственост, който създадохме преди години. Последиците могат да се окажат твърде опасни, никой от нас не е в състояние да ги предвиди…

— Историята е на ваша страна, дайжин — усмихна се Акинага. — Аз твърдо вярвам, че пазарът ще остане под контрол. Вече бяхме свидетели на спада, идва ред на оживлението… Рецесията ще бъде преодоляна.

Почувствали близост от общото си преклонение пред историята, двамата мъже не бързаха да започнат трудния разговор. И двамата живееха с миналото, а едновременно с това и с бъдещето. Настоящето беше без значение — то е просто мост от една реалност към друга…

— Въпросът, който повдигнах пред Съвета и който продължава да ме тревожи, е дали можем да вярваме на чуждестранния оябун… — бавно и с нежелание започна Акинага. — Американската мафия преживява сериозен упадък. Изчезва традиционното чувство за чест, доближавало нейните шефове до нашите разбирания. На негово място се настаняват дребнавите сметки, алчността и желанието за мъст. А новите хора по върховете изглеждат меки и нестабилни.

Ушиба кимна с глава.

— Принудени сме да преговаряме с Чезаре Леонфорте — каза той — Раздразнителен и непредвидим, той няма нищо общо с хладния ум и разсъдливостта на Доминик Голдони. Но това е и предимство за нас. Не успяхме да поставим Голдони под свой контрол, следователно изгубихме и онези висши американски служители, които са работили за него…

Акинага не беше впечатлен.

— Не се безпокоя толкова от Леонфорте, колкото от неизвестния брой неуравновесени, а следователно и опасни индивиди, с които сме принудени да сътрудничим за реализация на целите, поставени пред „Годайшу“ — промърмори той. — Ставам нервен от мафията, купените, от нея правителствени служители в американската администрация, а дори и от старите ни връзки във Виетнам… Всички те са „итеки“ и ние не можем да разберем какво става в душите им… Само Оками беше в състояние да го прави — главата му бавно се поклати: — Но най-лошото е, че Шоза отказва да види огромните рискове, пред които сме изправени. Очите му просто са затворени пред вероятността от провал, не иска да мисли за това, което може да стане при една-единствена грешка в оценките ни за хората, с които сме принудени да действаме по силата на обстоятелствата.