Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Предполагам, че под определението „фракции“ имате предвид контрабандисти на наркотици и оръжие, терористи и други от тоя сорт…

Тя дълго мълча. Автобусът продължаваше да скърца и стене, пилетата кудкудякаха, жълтата птичка скачаше като ужилена в клетката си.

— Каквото и да си мислите за мен, господин Гото, аз работих дълго и упорито, за да постигна едно наистина завидно положение… Не дължа нищо на никого, но в замяна на това много, при това влиятелни, хора ми дължат услуги… Не зная дали си давате сметка колко е важно това. Предполагам, че не… Моята родина е особена страна, различна от всички останали. За да се разбере истината за Виетнам, са необходими много време и изключително търпение… Ако съдите за нас по вашите стандарти, несъмнено ще се натъкнете на големи трудности, може би и на непоправими нещастия…

Много мъже в положението на Никълъс биха проявили склонност да пренебрегнат подобно предупреждение. Но времето и търпението бяха важни атрибути в личностните му изяви, той отдавна беше осъзнал значението на „проникването“ в непознатата околна среда, на вниманието към всички детайли. Независимо дали те са странни, ексцентрични или откровено ужасни… Виетнамската култура и нрави често се оказват ужасяващи за външния човек. А ужасът има лошия навик да завързва очите на потърпевшия в най-неподходящото време. Бей беше права — в никакъв случай не биваше да съди за нея според американските или японските стандарти.

— Оценявам думите ви, Бей — тихо промълви той. — Бихте ли ми разказали подробности около смъртта на Тин?

— Тя не беше инцидент, но вие вероятно вече знаете това…

— Да.

— А знаете ли, че е бил убит по китайските традиции?

— Китайски традиции? Не разбирам…

— Някога, преди много години, китайските опиумни крале от платото Шан ликвидирали своите врагове точно по начина, по който е бил убит Винсънт Тин… Надупчвали телата им с куршуми, а после ги пускали в киселината, с която рафинирали наркотиците. Това било предупреждение към всички, които биха дръзнали да ги предадат…

— Искате да кажете, че днес това вече не се прави?

Бей изви глава, косата й докосна рамото.

— В известен смисъл — да… Просто защото тези хора вече не съществуват. Заменени са от един-единствен човек, който контролира цялото производство на опиум…

— Така ли? Никога не съм чувал за него…

— Това не ме учудва — отвърна Бей и се извърна да го погледне. В очите й нямаше страх, нямаше и съмнения. — Онзи, който произнесе името му, сам си подписва присъдата…

— Добре, ясно. Този човек ли е отговорен за смъртта на Тин?

Зениците на Бей имаха цвят на препечено кафе.

— Ще ви разкажа една история, свързана с мястото, където отиваме… Нарича се Ку Чи, може би сте чували това име…

— Да, чувал съм го.

— По време на войната там се установява щабът на Двадесет и пета дивизия на американската армия. Задачата й била да се справи с все по-опасните набези на виетконг, които оперирали в опасна близост със столицата на Южен Виетнам. Стотици войници намерили смъртта си, докато спят. Най-накрая загадката била разкрита, при това напълно случайно. Оказало се, че палатките на американците били опънати точно над широка мрежа от подземни тунели.

Никълъс се замисли, после бавно вдигна глава:

— Значи Тин е действал прекалено близо до човека, който контролира опиумната реколта, така ли?

— Той контролира не само нея…

Нищо чудно, че инспектор Ван Киет е отказал подкупа на Шиндо, помисли си Никълъс. Просто е умирал от страх.

— А вие знаете ли името на този човек, Бей? — попита на глас той.

— Господин Гото, или както там се наричате… — въздъхна Бей и впи очи в неговите: — Вече ви казах, че действам самостоятелно и съм напълно независима. А това означава, че не съм толкова глупава, за да си създавам врагове.

Прекъсна ги нисък гърлен звук, долетял откъм мястото на шофьора. Бей бързо отиде при него, до слуха на Никълъс долетя напрегнат шепот. Тревогата се долавяше отдалеч.

Бей се върна, лицето й беше пребледняло.

— Лоши новини рече. — Полицията е блокирала пътя. Мисля, че търсят именно нас…

— Но защо? Нищо лошо не сме направили.

— Нищо, точно така — поклати глава Бей. — Само дето напускаме място на току-що извършено убийство, проникваме в забранена територия и уговаряме сделка с контрабандна стока. Това са само три от възможните обвинения, които могат да ни бъдат отправени…

— Да, но…

— Тридесет години затвор, без съд и присъда, без надежда за помилване. Това е един цял живот, господин Гото… А вашето правителство няма официално установени дипломатически отношения с Виетнам… Което означава, че пипнат ли ви, с вас ще бъде свършено!