Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част I)

— Какво значение има това? — тръсна глава Шоза. — Оками вече е минало, съображенията му са без значение. Пред нас лежи блестящо бъдеще, приятелю… Намираме се само на крачка от успеха!

Ушиба изпита леко чувство на завист към оптимизма на оябуна.

— Може би си прав — въздъхна той. — Но проблеми имаме и те трябва да бъдат решени. Преди всичко трябва да се оправим веднъж завинаги с американците. Предимството им в областта на телекомуникациите и производството на свръхпроводници от фибростъкло става толкова голямо, че заплашва нашето бъдеще. През двадесет и първия век ще преуспяват онези компании, които са в състояние да предават и обработват данни по най-бърз и най-точен начин… Друг проблем за нас е Линеър. Притежаваната от него компания „Сато-Томкин“ държи патентите на телекомуникационни технологии, за които ние можем само да мечтаем… В момента инвестират в създаването на фиброоптична комуникационна мрежа в страни като Китай, Индия и Малайзия… Скоро тези страни ще се превърнат в наши сериозни конкуренти… Още веднъж те предупреждавам — Линеър е нинджа и притежава изключителен ум! Лично аз съм правил няколко неуспешни опита да му окажа натиск… Но той изчаква, после прибягва до една проста, но ефикасна тактика: преценява силата на противника и я неутрализира с по-голяма сила!

— Не бива да се тревожиш за Линеър — поклати глава Шоза. — Остави го на мен.

— Аз се тревожа за „Годайшу“. Евентуален конфликт с Линеър ще ни изправи пред непредвидими рискове. Всички нас! В момент като този не бива да привличаме вниманието му към нашите операции…

— То вече е привлечено! — остро отвърна Шоза. — Нали е поел закрилата на Оками?

Друсаха се в неизвестна посока. Така поне се струваше на Никълъс, отпуснал се на седалката до Бей. Старата каруца, която би могла да се нарече автобус преди двадесетина години, жалостиво скърцаше по изпълнения с дълбоки дупки асфалт. Вътре вонеше на урина и животински изпражнения. При всяко по-рязко друсане затворените в тесни клетки пилета надаваха паническо кудкудякане. Жълтата птичка, окачена в далеч по-луксозна клетка над главата на шофьора, неспокойно започваше да подскача. Никълъс беше чувал, че Виетнам е единствената страна в света, в която хората вечерят с кучета, а на разходка извеждат домашните си птици. Шиндо го беше предупредил никога да не пита какво месо му поднасят.

Може би този сандък на колела се използваше единствено за превоз на птици до пазара, тъй като други пътници липсваха, а по зле осветения път нямаше спирки с чакащи хора. Нямаше абсолютно никаква представа как Бей е узнала за неговото съществуване, но фактът си беше факт — сандъкът ги очакваше само на три пресечки от мястото, на което бяха слезли от лодката. Двадесет минути по-късно вече бяха извън чертите на Сайгон и се отдалечаваха в югоизточна посока.

— Къде отиваме? — попита той.

— В Железния триъгълник — кратко отвърна тя, очевидно имайки предвид Ку Чи. Преди тридесет години този район получи печална слава благодарение на километрите тунели на различни нива, позволили на комунистическите сили да контролират всичко, намиращо се в радиус на сто километра около Сайгон. Прокопаването на тези тунели започнало още през 40-те години, по време на войната с французите. Твърдата почва от червеникава глина била идеална за целта. Десетилетия по-късно мрежата подземни тунели била подновена и разширена, далечният й край опирал чак до границата с Камбоджа.

— Искам да получа отговор на няколко въпроса, Бей — обади се Никълъс. — Преди всичко, каква е била връзката ви с Винсънт Тин?

Бей гледаше през прозореца. Прибрана в конска опашка, косата й леко помръдваше. Беше несъмнено силна и уверена в себе си млада жена, вероятно именно поради това беше съумяла успешно да се превъплъти в мъжка роля. Лицето й, въпреки подчертаната женственост, беше от онзи тип, който с помощта на малко грим лесно можеше да се видоизмени в мъжко. Това я правеше особено интересна, още повече че поведението й беше съвсем непринудено.

— Не съм работила за него, макар че имах подобни предложения — отвърна най-сетне тя. Главата й продължаваше да е извита към прозореца, но той виждаше отражението на лицето й в тъмното стъкло. — Имах предложения и от по-интимен характер… Но аз знаех каква е репутацията му, давах си сметка, че отговоря ли положително дори на едно от тях, моментално ще бъда дълбоко засмукана в призрачния му свят… — пръстите й неспокойно се размърдаха в скута й: — Това не можех да си позволя… Винаги съм била независим посредник, понякога дори и пряк участник в преговорите между… между определени фракции…