Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Моля ви да почакате за момент…

Оябунът бавно се обърна, лицето му беше абсолютно безизразно.

— Това, което вършим заедно с Оками, е от полза за всички — започна полковникът. — Включително и за вас. Дойдох тук да ви отправя една покана за сътрудничество. Бихме имали голяма полза от вашето прозрение и мъдрост… — Мълчание. Очите на Козо продължаваха да гледат безизразно. — Зная, че търсите начин да ни попречите, но усилията ви ще се окажат безплодни. Все едно, че се опитвате да преградите пълноводна река с бент от кибритени клечици… Напразно. Моето дело ще надживее всички ни, никой не може да го спре!

Катцуодо се обърна и изчезна зад фузумата, без да каже нито дума. Останал сам сред хладните каменни плочи на преддверието, полковникът сведе очи към върховете на обувките си. Трябваха му няколко секунди, за да успокои кипналата си кръв. Този тип се оказа точно такъв, какъвто го беше описал Оками. Злобен и упорит, той без съмнение щеше да направи всичко възможно за разрушаването на съюза, който полковникът се опитваше да създаде с цената на всичко. Втренчил поглед в излъсканите бомбета на обувките си, полковник Линеър видя бъдещето на оябуна върху тях, сякаш гледаше във вълшебно огледало…

Най-после се раздвижи, вдигна глава и побърза да напусне този негостоприемен дом. В атмосферата му вече се усещаше миризмата на кръв.

Докато полковникът се опитваше да води мирни преговори, Оками се готвеше за война. Генерал-майор Уилоубай, известен сред подчинените си с прозвището „Малкият фашист“, беше обзет от манията за надвисналата комунистическа заплаха над Япония. В резултат предложи да превърне своята „Банда на петнадесетте“ бивши военни в ядро на бъдещата японска армия, чиято основна задача трябваше да бъде отпор на комунистическата експанзия. Неговите хора вече подготвяха бившия началник на военното разузнаване на Япония генерал-лейтенант Арисуе за поста ръководител на специалния контингент от бивши имперски офицери, който трябваше да действа под егидата на Г-2, американското военно разузнаване. Тези офицери бяха настанени в секретна квартира и според сведенията на Оками вече следяха придвижването на съветските войски оттатък пролива. Хората на Уилоубай стигнаха в безумието си до там, че без колебание вкараха лисицата в курника — известният военнопрестъпник полковник Хатори беше назначен за началник-щаб на управлението по мобилизация и демобилизация на японската армия. Хатори побърза да върне жеста и отърва от военен трибунал стотици, а може би и хиляди престъпници. После вече беше готов да откликне на заповедта на Уилоубай за сформиране на новата марионетна армия.

Оками имаше няколко причини да се бори против създалото се положение. Освен че не беше склонен да приеме теорията на Уилоубай за комунист под всеки юрган, той нямаше никакво желание да види страната си в ролята на американска марионетка, което сигурно щеше да се случи, ако САЩ се заемат с възстановяването на японската армия. Не забравяше и предупреждението на полковника за непосилното бреме на новите военни разходи, които положително щяха да превърнат в илюзия мечтата му за икономическо възстановяване и обуздаване на инфлацията.

Но ако искаме да бъдем откровени докрай, Оками имаше и друга, съвсем лична причина да се обявява срещу плановете на Уилоубай. В душата му бушуваха неукротим гняв и жажда за мъст по отношение на няколко души от „Бандата на петнадесетте“, отличили се с особено безумни заповеди в последните дни на войната. В резултат мнозина близки на Оками хора изгубиха живота си, сред тях беше и брат му…

Оками предпочиташе да не мисли за брат си, настигнат от смъртта още в зората на живота. Някои хора бяха склонни да приписват смъртта му на нелепите, но за съжаление неизбежни случайности по време на война, но Оками не се остави да бъде заблуден. Той знаеше кои са хората, лично отговорни за смъртта на брат му. Всички те бяха под закрилата на Уилоубай, но това нямаше да ги спаси.

С тази работа щеше да се справи сам, без подкрепата на полковника. Преди всичко, защото Денис Линеър проявяваше крайна предпазливост по отношение на всичко, което беше свързано с „Бандата на петнадесетте“, и отлагаше решителните мерки, въпреки ежедневните напомнялия на Оками. На един етап тези напомнялия се превърнаха в разгорещени спорове, след тях Оками се чувстваше измамен и почти предаден…

— Опитай се да се държиш като японец! — ядосано казваше полковникът. — Бъди търпелив! Историята тепърва ще се разнищва, трябва да изчакаме…