Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Оками хвърли няколко соеви бонбончета в устата си и бавно започна да ги смуче. По-добре да прекалява със захар вместо с алкохол, каза си той. Полковникът отдавна знаеше за страстта му към чашката, единствената му забележка беше, че алкохолът бавно ще го убие…

— Довечера ще се срещна с Каеда — промълви той. — Да му дам ли зелена светлина?

— По-добре да изчакаш, докато разменя една-две думи с Катцуодо Козо — внезапно се изметна полковникът.

— Но защо?

— Искам да бъда сигурен, че нямаме друг начин, освен неговото премахване.

Оками налапа още няколко бонбончета и сви рамене.

— Може би така ще е още по-добре… Катцуодо мрази всички европейци и несъмнено ще потвърди присъдата със собствената си уста.

На другия ден следобед полковникът се появи лично в дома на Катцуодо Козо. Той представляваше внушително имение с високи стени в покрайнините на Токио. Във вътрешността му имаше четири сгради. Козо живееше в най-голямата от тях заедно със семейството си, останалите бяха за охраната, съветниците и двете му омъжени сестри.

Оябунът го остави да чака в преддверието почти цял час, не му предложиха дори да седне. Това беше непростима проява на невъзпитание, но гостът беше чужденец и Козо очевидно държеше да му демонстрира своето презрение.

Линеър обаче запази пълно спокойствие. Беше свикнал на подобно отношение от японци, които или изобщо не го познаваха, или обратно — познаваха го прекалено добре. Прекара по-голямата част от времето си до прозореца, очите му внимателно оглеждаха имението, умът му се опитваше да прецени богатството на домакина, а оттам и влиянието му върху клана Ямаучи.

Вече от доста време насам този клан му създаваше проблеми. Подобно на големите фамилни концерни „дзайбацу“, действали в предвоенна Япония, кланът Ямаучи се стремеше към постоянна експанзия, шефовете му правеха всичко възможно, за да заграбят нови територии. Оябуните, оглавявали тази престъпна организация, се отличаваха с изключителна самоувереност и открита арогантност, алчността им беше направо пословична. В продължение на десетилетия провеждаха политика на сепарационизъм, правеха всичко възможно да се оградят с непристъпни стени. Това водеше до опасното чувство за безнаказаност у по-голямата част от нейните членове.

— Търсите слабото ми място, нали?

Полковникът се обърна и се оказа лице в лице с Катцуодо Козо. Оябунът беше слаб мъж с дълбоки бръчки, очите му бяха неестествено блестящи, като на човек с пристъп на маларична треска.

— Говорите като истински феодал — усмихна се с лека изненада Линеър. Може би не трябваше да започва разговора по подобен начин, но всъщност беше убеден, че подходът няма да има никакво значение.

— Аз не съм древен феодал и нямам самурайска армия — отвърна с достойнство Козо и изпъна гръбнак. — Нямам благородническа кръв в жилите си, сам съм постигнал всичко в този живот. — Свали чехлите си и нахлузи подпетени обувки, които вероятно използваше в градината и преддверието на дома си. — Позициите ми нямат особено значение за широката публика, положението ми може да бъде сравнено с това на човек, който притежава краден шедьовър. Мога да му се наслаждавам само в тесен кръг от истински приятели…

— Нима очаквате нещо друго? — вдигна вежди полковникът. — Та вие сте престъпник!

Дълбоките бръчки по голия череп на Козо се смекчиха в нещо като усмивка.

— Поправете ме, ако греша — рече. — Но нима сред вашите най-близки приятели няма престъпници?

— Службата ми изисква да поддържам връзки с представители на всички слоеве от японското общество.

Катцуодо кимна в знак на съгласие.

— Все пак ми се струва, че храните доста топли чувства към представителите на престъпния свят — подхвърли той.

Вече беше ясно, че няма никакво намерение да го покани, разговорът очевидно щеше да се води тук, на ничията земя, отделяща непристъпните покои на оябуна от външния свят.

— Работата ми с Оками-сан едва ли ви засяга — тръсна глава полковникът.

— Така ли наричате интригите, които плетете с този тип? — оголи пожълтелите си зъби Козо. — Срам ме е, че представител на Якудза поддържа контакти с Окупационните власти! Направо ми се повдига, като ви гледам, затова ще ви помоля незабавно да си тръгнете! Иначе не отговарям за последиците!

— Последици няма да има — хладно отвърна полковникът.

— Добре — сви рамене Козо и му обърна гръб. — Нямам какво повече да ви кажа.

Полковникът го изчака да дръпне подвижната фузума към вътрешността на къщата и едва тогава се обади: