Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Нямам време! — не по-малко троснато беше отвърнал Оками. — Това е моята родина! Нямаш право да ми даваш съвети!

Макар да разбираше предпазливостта на полковника, който трябваше да се съобразява със службата си в Окупационното правителство, доминирано от хората на Уилоубай, Оками гореше от нетърпение да отмъсти. Затова реши да действа сам.

Използвайки факта, че вниманието на полковника беше отклонено към други задачи, той се насочи към единствената възможност, която му се предоставяше. Опасна и несигурна, защото изискваше контакт с комунистите.

Прекрасно знаеше какво ще стане, ако някой им подхвърли информация за петнадесетте военнопрестъпници, избегнали трибунала благодарение на Уилоубай и неговите хора. Руснаците са зверове и реагират жестоко на провокации от подобен характер. Сложните лабиринти на дипломацията ги затрудняват и те при първа възможност биха ги заобиколили.

Оками знаеше, че Токио гъмжи от съветски агенти. Някои от тях бяха внедрени на ниво, което щабът на Окупационната армия не можеше дори да сънува. Ако тези агенти получат необходимата информация, те несъмнено ще успеят да проникнат отвъд предохранителните мерки на американците, особено ако им бъде предложена и малко странична помощ…

Да, комунистите с желание ще приемат ролята на оръжие за моето отмъщение , помисли си той сутринта, в която полковникът отиде да преговаря с Катцуодо Козо. Ще им дам възможност да ликвидират „Бандата на петнадесетте военнопрестъпници“ и по този начин ще отмъстя за смъртта на брат ми и приятелите ми…

Разбира се, въпросната информация трябваше да бъде предложена със съответната обосновка. Комунистите добре го познаваха, следователно идеологическите мотиви отпадаха. Но не и парите. Когато в Якудза изпитват недостиг на средства, те са готови на всякакви комбинации. Започна да се заседява в едно долнопробно заведение, където, според личните му осведомите ли, често се отбиваха комунистически агенти. Една вечер направи истинско представление. Престори се на пиян и започна да разказва на висок глас за тайния заговор на американците, възнамеряващи да спасят най-опасните военнопрестъпници в страната. Успял да привлече вниманието на част от клиентите, той беше сигурен, че рано или късно някой ще направи опит за контакт.

Няколко вечери по-късно на бара до него се настани слаб японец с изправени рамене.

— Разбрах, че ние с вас имаме общи възгледи — приятелски се усмихна той.

— Така ли? — направи се на учуден Оками.

— Може и да греша — отвърна непознатият. — Но имам впечатлението, че вие притежавате информация, която ме интересува.

— Започвам да чувам шумоленето на банкноти.

— Не сте далеч от истината. Имам да урежда стари сметки с някои офицери от имперската армия и вашата помощ би могла да ми бъде от полза…

— Зависи дали шумоленето е близо, или просто съм си въобразявал — изръмжа Оками.

— Мога да ви уверя, че е съвсем близо — усмихна се непознатият. — Откъде разполагате с информация за американците, приятелю?

Оками глътна уискито си на един дъх и си поръча ново.

— Това не е твоя работа! — грубо отсече той.

— Как да не е, нали аз плащам?

Оками го възнагради с мътен поглед и неохотно промърмори:

— Поддържам близки отношения е Джак Донахю, адютант в щаба на Окупационната армия… — Това частично отговаряше на истината. — Е, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че не е много разумно да говориш на висок глас за това.

— На кого му пука? — изръмжа Оками, ливна питието в устата си и направи знак да напълнят чашата му.

— Например на мен…

— А ти кой си? — изви врат Оками и се втренчи с пиянско предизвикателство в слабичкия японец.

— Може би съм твой приятел…

— Добре, приятел — кимна Оками. — Пий едно от мен… — направи знак на бармана, непознатият взе чашата и двамата се отправиха към едно от сепаретата в ъгъла. Нямаше никакво значение в кое точно — хората на Оками бяха заели стратегически места из целия бар.

Познаваше добре тактиката на комунистите и знаеше, че ще се опитат да му поставят капан. За тях не беше достатъчно да купят някакви сведения, винаги се стремяха да компрометират съответния информатор и да го държат в ръцете си, докогато намерят за добре. Опасен подход, призна в себе си Оками, докато се настаняваше на масичката срещу непознатия. По този начин комунистите действаха не само с противника, а и със своите привърженици. И именно това осигуряваше желязната непоклатимост на тяхната идеология.