Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Човекът се представи като Ивануши, фабричен работник и член на Шиней Кинро Тайшуто — една от най-радикалните фракции на прокомунистическите профсъюзи, изникнали като гъби след дъжд в следвоенна Япония. Причините за тяхната поява несъмнено бяха неконтролируемата инфлация и безработицата, корупцията в правителството на Йошида, нарастващото недоверие на народа към обещанията на Окупационните власти за бързо икономическо възстановяване чрез демократични реформи. Всичко това предлагаше изключително благоприятна среда за комунистическата агитация, особено сред работниците, които най-силно усещаха ударите на кризата. Съветските идеолози имаха голям опит в работата с профсъюзите и особено с техните екстремистки фракции — като тази, в която членуваше Ивануши. Подстрекателската си политика те гордо наричаха „създаване на революционна ситуация“.

Ивануши беше типичен представител на лумпенизираните революционери. Самоуверен, идеологически подкован фанатик, изгарящ от нетърпение да приложи на практика светлите социалистически идеи. Които, разбира се, щяха да подпомогнат и собственото му благополучие. Но Оками инстинктивно усещаше, че такива като него никога няма да успеят да се доберат до реалната власт. Или ще станат жертва на политическите си противници, или господарите им ще ги задържат на ниво, от което лесно биха могли да ги манипулират… Причината за тяхната обреченост беше съвсем проста — хората от сорта на Ивануши нямат представа какво ще правят в случай, че наистина свалят системата, срещу която се борят… За разлика от своите съветски господари, които умишлено програмират объркването в душите им и по този начин правят решителна стъпка към осъществяването на крайната си цел — установяване на комунистически режим в Япония.

Оками не мразеше Ивануши, по-скоро го съжаляваше… Все някой трябва да изпитва състрадание към такива хора. Защото нито комунистите, нито правителството на Йошида проявяват интерес към това, което става в душите им. Към истинските причини за тяхната бедност и сляп гняв.

— Ти си якудза — започна с категоричен тон Ивануши. — При това якудза предател, който сътрудничи на чужденците, управляващи тази страна! Ти си враг на своя народ и затова не очаквай симпатии от моя страна! Ще направим сделка и толкоз — твоята информация срещу моите пари!

Но Оками отлично знаеше, че нещата няма да бъдат толкова прости.

— Поздравявам те, другарю — усмихна се той. — Възхищавам се на желанието ти да си изцапаш ръчичките!

— Аз пък ти завиждам на лекомислието — мрачно го изгледа Ивануши. — Само едно ще те помоля — не се опитвай да ни съдиш, защото живееш като шогун и дори представа нямаш за нашата мизерия!

— Малко лекомислие няма да е излишно и за теб, приятел… С негова помощ вероятно ще направиш по-точна оценка на положението си…

— Една дума е достатъчна за оценка на моето положение! — гневно отвърна Ивануши. — И тя се нарича храна , или по-скоро липсата на храна! А също и работа! Докато ти дебелееш и богатееш от машинации на черния пазар, моето семейство и още хиляди като него гладуват! Ето ти я моята оценка на положението! Нима е чудно, че мечтая за едно по-добро бъдеще?

— По-добро за кого? — подхвърли Оками. — За твоето семейство или за комунистите?

— Не виждам никаква разлика! — отсече Ивануши е такова дълбоко убеждение, че Оками вече беше сигурен в успеха на своята операция.

На другата вечер Оками се изтърси неканен в дома на Ивануши, натоварен с риба, зеленчуци и пресни плодове. Къщичката беше стара и паянтова, издигната само на няколко метра от железопътна линия. Тънките й стени се разтърсваха от често преминаващите влакове.

Ивануши го посрещна мрачно, но все пак прояви любезността да го покани. Наближаваше часът за вечерята и всички си бяха у дома — слабичката, преждевременно състарена жена на домакина и трите им деца. Миришеше на сварен зеленчук.

Ивануши прие подаръците с мълчалив поклон и ги занесе в кухнята. Вратата остана открехната и Оками видя как жена му ги хвърля в боклука. Настана кратък спор, до ушите му достигнаха тихо просъсканите думички „срамота“ и „футей“ — презрителен епитет за профсъюзите, употребяван най-често от министър-председателя Йошида… В буквален превод „футей“ означаваше „подъл“ или „подмолен“…

После Ивануши се върна при госта си.

— Може би ще е по-добре да излезем — предложи той. — Децата трябва да бъдат нахранени, но мястото ни е малко…