Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Никълъс се стрелна напред и изби оръжието от ръцете й. Лъкът влезе в съприкосновение с каменното стъпало с тетивата надолу, разнесе се остро бръмчене.

Стрелата прониза Сейко почти от упор. Тялото й се повдигна във въздуха и се закова в дебелия ствол на вековния кедър зад гърба й. Очите й се разтвориха широко от силната болка, ръцете й инстинктивно хванаха стърчащия от корема й връх на стрелата.

Никълъс изскочи на стъпалата, един поглед му беше достатъчен да обхване ситуацията. Не можеше да извади стрелата, тъй като това би довело до масивен кръвоизлив и бърза смърт.

— Сейко!…

Главата й бавно се поклати, очите й плувнаха в сълзи. Гърдите й с мъка се повдигаха и отпускаха, от устата й протече кръв. Той не беше в състояние да понася страданията й. Протегна ръка и издърпа стрелата. Тя тихо простена и се свлече в корените на вековния кедър.

Той я взе в прегръдките си, тя не направи опит да го отблъсне. Притисна длан върху дълбоката й рана, но танжинското му око ясно видя бързото приближаване на смъртта. Тя също я усети, вероятно благодарение на невероятната си интуиция…

— Дръж се! — прошепна той. — Ще те откарам в болница.

— Не. Не искам да ме лъжеш… Вече не… Никога…

— Не те лъжа — прошепна той и отстрани кичур коса от влажната й буза. После се наведе и нежно я целуна по устните. Клепачите й потрепнаха и се затвориха, тялото й започна да се отпуска.

После, съвсем внезапно, очите й отново се оказаха впити в неговите. Бистри, ясни и спокойни.

— Никълъс — едва чуто пошепна тя. — Намери баща ми… От него ще научиш всичко, което ти трябва…

Съпротивляваше се на смъртта с всички сили. Главата й беше отпусната на рамото му, сякаш двамата бяха щастливи влюбени, решили да се насладят на звездната нощ… После очите и започнаха да се замъгляват, дишането й стана разпокъсано. Клепачите й потрепнаха и се затвориха, устните й едва чуто промълвиха:

— Не ме забравяй, това е всичко, за което те моля…

Токио

Лятото на 1947 година

— Мисля, че открих нашия човек — каза Микио Оками.

— Наистина ли? — полковник Денис Линеър вдигна глава от купищата документи, които затрупваха бюрото му. Напоследък почти не спеше, у дома се прибираше съвсем епизодично, сякаш къщата му беше хотел на рядко посещаван курорт.

— Да — кимна Оками. — Напълно подходящ, направо съвършен.

— Никой не е съвършен. Най-малкото пък един потенциален убиец.

Полковникът се облегна назад и започна да пълни лулата си. Оками нервно крачеше напред-назад из тясната, отрупана с книги стая. Лятото току-що беше започнало, но въздухът вече беше душен и горещ. Какво ли ще бъде през август, потръпна вътрешно той.

— Хайде да се поразходим — предложи полковникът, запали лулата и се изправи.

Токио представляваше мрачна картина на разрушения и пожари. Цели квартали бяха унищожени и трябваше да бъдат построени отново, много хора бяха убедени, че миналото на страната е окончателно погребано под развалините. Икономиката беше в плачевно състояние, инфлацията правеше живота почти непоносим, комунистите надигаха глава. Япония беше на прага на хаоса и дестабилизацията.

Полковникът си даваше ясна сметка, че времето им изтича. Генерал-майор Чарлс Уилоубай и неговите сътрудници бяха заети с разпитите на японските генерали, които спасиха от военен трибунал с единствената цел да ги превърнат в американски шпиони и да ги „обучават“ за ръководители на новосъздадената японска армия, която трябваше да играе ролята на щит срещу комунистическата зараза в района на Тихия океан.

Полковникът беше убеден, че този, в дълбоката си същност фашистки, план ще съсипе окончателно страната, бореща се за икономическа стабилност и достойно място в следвоенния свят. Кошмарът на ядрената заплаха беше единственият дипломатически лост в ръцете на американското правителство, доскорошният враг нямаше право на избор. Но една страна, която не може да предложи дори шепа ориз на своя народ, едва ли може да си позволи огромните разходи за превъоръжаване.

— Е, добре — промърмори най-сетне той. — Кое е гълъбчето?

— Токино Каеда. Заема ключов пост в клана Ямаучи, амбициозен и безскрупулен, любимец на Катцуодо Козо, който съвсем скоро го направи свой заместник — Оками спря пред една улична сергия и си купи пакетче бонбони. После тръгна напред, леко присви рамене и добави: — Амбициите му са огромни, това го прави достъпен и благонадежден… Жаждата за власт е по-силна от чувството за чест. Страхувам се, че това е същността на новия ред, който ни налагате…