Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Насочи духовните си сили към космическата мембрана на „кокоро“, от устата му започнаха да излизат древните, монотонно напевни псалми на Тао-тао. Гората наоколо експлодира, луната изчезна зад гъсти облаци дим. Светът се разлюля, настоящето се разми и изчезна, внезапно освободило се от оковите на времето… Душата му бавно потъна в безбрежното небе. Тук нямаше хоризонти, законите на човешката логика изгубиха своята сила. Навсякъде около него се долавяше могъщото дихание на вечния Космос…

После, оттатък снопчето ослепителна светлина, се появи още едно психическо присъствие. Таши.

Между двамата се издигаше „корьоку“. Приличаше на омагьосан стълб за жертвоприношения и неотразимо ги привличаше. Опасността нарасна многократно, тъй като и двамата се приближаваха до колоната от ослепителна светлина. Духът на Никълъс беше разтворен докрай, почти физически усещаше дълбоката същност на Таши. Долавяше формата й, но не разбираше съдържанието й. Ако се окаже, че Таши е негов враг, моментът беше изключително подходящ за смъртоносно нападение. Никълъс беше потънал дълбоко в същината на „корьоку“, беше заслепен и безпомощен, всички защитни механизми в душата му бяха блокирани, за да позволят свободния достъп на великата Сила на Просветлението…

Усети някакво потрепване, освободено от оковите на времето и извън пространството, после в душата му нахлу „чишо“ — особеният сноп психическа енергия, трансформирана в мисъл. Това беше посланието на Таши.

Двамата вече бяха толкова близо до пулсиращата с ослепителна светлина колона, че Никълъс виждаше лицето на Таши през нея. Близко и едновременно с това непознато, странно разкривено от енергийните пулсации. Продължаваше да пристъпва напред, скоро усети потока йонизирани частици, който докосна съзнанието му.

И тук се случи нещо любопитно.

В главата му изведнъж прозвуча гласът на Таши.

— Не мога — каза той.

— Какво не можеш?

Образът оттатък колоната светлина примигна и се стопи. Никълъс остана сам сред мощните вълни на Тао-тао. След миг Таши отново се появи оттатък светлия стълб на „корьоку“…

— Какво има, Таши?

— Нещо не е наред… — на лицето му имаше особено изражение. — Кшира е прекалено силна…

Моята Кшира , изтръпна Никълъс. Моята Кшира е прекалено силна и ми пречи да се докосна до „Корьоку“! Какво друго би могъл да има предвид Таши?

Образът на младия оябун отново примигна и изчезна, този път завинаги. Очите на Никълъс за последен път се спряха на колоната ослепителна светлина. Лишена от присъствието на Таши, тя вече беше започнала да се разпада… Бавно и постепенно Никълъс започна да се изтръгва от прегръдките на Тао-тао…

Тръсна глава и се огледа. Беше пред входа на манастира. Таши беше прекосил мостчето, но изглежда нямаше намерение да поеме по стръмните стъпала към селцето. Никълъс се втурна след него, в същия миг откъм помощните постройки вдясно се разнесе остър пукот.

Спря и насочи поглед нататък, но осветлението на фенерите беше съвсем недостатъчно.

Таши изведнъж смени посоката и влезе в храма.

— Таши!

— Тук има някой! — долетя сподавеният глас на оябуна.

— Сигурно е клисарят или пък някой монах…

— Не! — отвърна Таши. — Този човек е външен!

Вратата на храма беше широко отворена, в съответствие с обичаите. В средата му имаше фонтанче във формата на навита змия, като свещения дракон Нотен Оками. До него лежеше прост бамбуков черпак — чистотата и дълбокото спокойствие на тази гледка щяха да останат задълго запечатани в съзнанието на Никълъс.

— Таши! — отново извика той, после зърна фигурата на оябуна, насочила се към постройката в дъното на манастирския двор. Там се издигаха редица каменни статуи, които очевидно принадлежаха на достопочтените монаси, основали манастира преди векове. Зад тях започваше стръмният планински склон, в който бяха изсечени каменни стъпала.

— Ей там! — извика Таши и посочи празното пространство между две от статуите. Втурна се по каменните стъпала, после изведнъж се закова на място. Тялото му се олюля и рухна на земята с широко разперени ръце.

Никълъс, успял да скъси дистанцията помежду им наполовина, хукна натам. Още отдалеч видя върха на стоманената стрела, забита дълбоко в сърцето на Таши. От задния й край се проточваше черно въже, бавно попиващо кръвта, бликнала от гърдите на оябуна.

— Таши!

Отпусна се на колене до тялото и обхвана главата му с длани. Очите на Таши бяха широко отворени, в зениците им се беше запечатало изражение на изненада и гняв.