Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Ушиба кимна с глава, свикнал с прямотата на Кен. Това, което у другите би прозвучало нелюбезно, при него беше просто израз на нетърпение. Необичайно за един японец, той не можеше да търпи ритуалното празнословие и предпочиташе прямотата. Това беше само малка част от забележителната му личност, той и без нея би продължавал да бъде такъв…

Преди всичко, защото беше силен и здрав, защото до съвършенство владееше бойните изкуства и не обръщаше внимание на парализираните си крака. Беше страстен колекционер, притежаваше богата и скъпа сбирка от древни японски оръжия.

Ушиба го харесваше, макар вътре в себе си да беше убеден, че младият мъж прави всичко възможно да проявява несъгласие със събеседниците си. Обича да се заяжда, защото по този начин открива какво се крие зад благопристойната фасада на хората, каза му веднъж Кисоко, в гласа й прозвуча странна гордост.

Кен беше един вид социолог, Ушиба често си представяше къщата му като разположена на тайно място огромна лаборатория за странните му експерименти.

— С удоволствие бих останал да си поговорим — промълви министърът. — Тук се чувствам приятно откъснат от външния свят.

— Времето сякаш спира, нали? — кимна Кен и подкара инвалидната си количка по дългия коридор.

Беше красив мъж с издължено лице и топли кафяви очи, в които се долавяше страданието на физически непълноценното човешко същество. От него се излъчваше особена тъга и това го правеше близък на Ушиба, който познаваше много добре света на болката.

— Но времето извън тези стени неумолимо тече — продължаваше Кен. — Либерално-демократическата партия рухна и едва ли някога ще се нареди сред водещите политически сили в Япония… — направи гримаса и добави: — Слава Богу…

— Тази партия изигра решителна роля за развитието на страната — възрази Ушиба. — На твое място не бих я погребвал толкова категорично…

— Разбирам топлите чувства, които храните към стария си приятел Йошинори — отсече без колебание Кен. — Но сам знаете къде е в момента този символ на алчното ни минало!

— Йошинори водеше тежки битки на много фронтове, докато ти си все още дете, Кен… Днес Япония е световна сила и това се дължи на хора с неговите възгледи.

— На хора като вас, нали, дайжин?

Ушиба премълча. На моменти Кен беше направо непоносим. Интелектуалният му потенциал беше почти безграничен, никой не можеше да разбере дали наистина вярва в това, което казва, или просто си играе, опитвайки се да провокира спор.

— Тъкмо си приготвях обяд — промърмори Кен и вкара количката си в кухнята. — Ще го споделите ли с мен?

Ушиба кимна в знак на съгласие и остана до вратата, докато Кен сръчно разпределяше суши и гарнитура от зеленчуци в двете чинии. Подаде му едната заедно с бутилка бира, после двамата се настаниха зад овалната маса от тежък бук в ъгъла на кухнята. В тази къща имаше голямо количество странни за Япония мебели, Изтокът и Западът си даваха среща във всяко помещение, хармонията между тях невинаги беше съвършена, но бе неизбежно приемлива…

Известно време се хранеха в спокойно мълчание. Ушиба изпитваше чувство на гордост от факта, че в негова компания Кен се чувства напълно освободен. Младият мъж предпочиташе ролята на наблюдател, а не на пряк участник в човешките взаимоотношения. Това може би се дължеше на вътрешната му несигурност, ролята на наблюдател в обществото все пак беше за предпочитане пред никаква роля…

— Как вървят нещата в любимия ви свят на политиката? — попита най-сетне Кен. — Според мен всеки дайжин трябва да е майстор в тази игра, иначе рискува да изпусне позициите си.

— Честно казано, играта започва да ме уморява — поклати глава Ушиба. — Водят се прекалено много битки на най-различни фронтове…

— Остарявате! — отсече с обичайната си прямота Кен. — Хора с вашите чувства би трябвало да са по-мъдри!

— По-мъдри?

— Трябва да се оттеглите, преди да направите фатална грешка — кимна категорично Кен. — Иначе ще бъдете смазан от собствената си стратегия.

Ушиба потисна инстинктивната си неприязън към тази груба присъда. Успя да си даде сметка, че ако трябва да бъде безпощаден към себе си, в думите на Кен се съдържа твърде много истина. Те просто казваха това, което гордостта му отказваше да приеме.

— Имаш право, разбира се — промълви на глас той и отмести почти пълната си чиния. Апетитът му изчезна, напоследък забелязваше, че се храни два пъти по-малко, отколкото допреди шест месеца. — Когато играта се превърне в бреме, правилата неизбежно се променят. И ловецът рискува да се превърне в дивеч…