Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Но той изчезна! — нервно се озърна Таши. — Очевидно няма намерение да разговаря с нас!

Никълъс имаше същото чувство, но премълча. Фаровете на колата срещу тях изведнъж блеснаха и ги окъпаха в ослепителна светлина.

— Итеки!

— Аха, ето го нашия Дзао — промърмори Таши.

Едрата фигура на бандита се измъкваше от колата като някаква странна нощна птица.

— Дължиш ми нещо — подвикна Никълъс. — Мисля, че е време да се разплатим.

— Искам реванш — прогърмя гласът на Дзао над тихата уличка.

— Не става — отвърна Никълъс. — Ти загуби, трябва да се примириш…

— Не мога да се примиря, че някакъв мелез като теб ме унижи пред всички!

— Значи не държиш на дадената дума.

Дзао се приближи на няколко крачки, от устата му се изтръгна подигравателен смях.

— Думата ми няма никакво значение, когато е дадена на итеки!

— Лошо — поклати глава Никълъс. — Ще се окаже, че нямаш и чест…

— Не дрънкай глупости! — прогърмя Дзао. — Какво знае за честта един варварин? — Пистолетът проблесна в ръката му като опасен хищник: — За мен ти не си нищо повече от нищожно насекомо, проявило глупостта да се изпречи на пътя ми! — пристъпи още една крачка към Никълъс и Таши и заплашително изръмжа: — Изчезвайте, преди да съм ви стъпкал!

Естествената човешка реакция на заплахата от нападение е да се побегне, в най-добрия случай — да се посрещне директно. Но дългогодишните тренировки по айкидо бяха освободили Никълъс от този инстинкт. На негово място беше дошло умението да отбягва нападението с крачка встрани, след което инерцията на нападателя се използваше за светкавична контраатака с унищожителни последици.

Всичко това ставаше инстинктивно, именно инстинктите бяха пътят към победата. Защото в краткия миг на атаката, продължаващ може би само хилядна от секундата, няма време за избор на стратегия и прилагане на хватки. Времето стигаше единствено за инстинктивна реакция.

Точно това стори и Никълъс. Уверил се в присъствието на „хара“ — вътрешното чувство за сигурност, той концентрира душевните си сили и тялото му реагира по съответния начин.

Вместо да се втурне към Дзао, той светкавично отскочи встрани, дясната му ръка сграбчи пистолета и рязко го завъртя. Дланта на лявата се стрелна напред и улучи бедрената кост на гиганта. Ударът беше нанесен с огромна сила.

Дзао изпъшка, левият му крак неудържимо започна да се подгъва. Никълъс продължи да извива китката с пистолета, след миг се разнесе остро пропукване и ръката безсилно увисна. Притиснал тяло до олюляващия се оябун, който всеки миг щеше да се строполи на земята, Никълъс ясно долови скърцането на гумени подметки по асфалта. Пристигаха и телохранителите…

Тук на сцената излезе Таши. Издърпал светкавично пистолета от омекналите пръсти на Дзао, той натисна спусъка два пъти подред, фаровете на лимузината се пръснаха с трясък, уличката потъна в мрак. Присвил очи, младият якудза се опита да различи неясните силуети край паркираните коли.

— Това тук не ви засяга — меко и почти приятелски подвикна той. — Вашият оябун не удържа на думата си и трябва да си понесе отговорността. Поведението му няма нищо общо с достойнство и чест, ето защо не сте длъжни да го защитавате.

Никълъс усети напрежението като електрически заряд в буреносен облак. Телохранителите се колебаеха, но все още не се оттегляха. Отвори уста и започна да говори. Гласът му беше странно писклив, звуците се раждаха някъде дълбоко в гърлото му. Хипнотичният им ефект беше почти мигновен, първобитното звучене на подобна реч беше сред най-сложните умения на древното изкуство Тао-тао…

Говореше, без да спира, думите се нижеха като заклинание. Най-накрая усети как психическото напрежение отслабва и се разпада, опасността беше отминала. Сега разполагаше с двадесетина секунди за това, което трябваше да бъде свършено. Без да намалява концентрацията си нито за миг, той направи знак на Таши да вдигне тялото на Дзао от асфалта и да го вкара в колата си.

Таши се подчини, после седна зад волана и завъртя стартерния ключ. Никълъс скочи до отпуснатото тяло на Дзао, гумите пронизително изсвириха и колата изчезна в мрака на нощта.

— Майка ми не е тук — каза мъжът в инвалидната количка. — Замина преди няколко дни. Мога ли да ви помогна?

— Много си любезен, Кен — усмихна се Ушиба. — Благодаря, не искам да бъда натрапник…

— На един инвалид? — присвиха се могъщите рамене. — Аз имам достатъчно време за вас, дайжин. Зная, че не сте прекосили целия град само за да си побъбрите с Кисоко.