Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Липсва ти възпитание, итеки! — изръмжа мъжът, лицето му беше потъмняло от приток на кръв.

Никълъс освободи ръката си от хватката, присви колене и вдигна длан пред очите му.

— Моля те да обърнеш внимание на думите ми — започна ритуалното за Якудза представяне той.

Лицето на бандита показа първо изненада, а после нов пристъп на гняв.

— Подиграваш се с нашите традиции, итеки? — промърмори заплашително той.

Никълъс подмина забележката и повтори фразата си.

Якудза зае съответната поза и отвърна:

— Аз бих пожелал същото.

— Моля, първо да чуеш мен, тъй като твоят пост очевидно е по-висок от моя…

Бандитът кимна с глава и се изправи, Никълъс стори същото.

— Говори тогава, итеки…

— Името ми е Никълъс Линеър. Роден съм в Сингапур и не поддържам връзки с нито един клан. — Чул това, бандитът иронично се усмихна. — Ти умишлено поиска да ме унижиш. Събори питието ми, блъсна ме, наричаш ме с презрителни епитети. Искам удовлетворение!

Усмивката на японеца се разшири, гръдният му кош се изпъчи, реверите на сакото се разтвориха и отдолу лъсна ръкохватката на пистолет.

— Под каква форма искаш своето „удовлетворение“? — иронично подхвърли той.

— Аз проявих нужното уважение — отвърна Никълъс. — Казах ти своето име, мястото на раждане и отношенията си с различните кланове.

Бандитът изненадано замълча, после тръсна глава и каза:

— Името ми е Кине Ото, известен съм също и като Дзао. Роден съм в Киото и съм заместник-оябун на клана Докудокуши — брадичката му решително се вирна: — Разбрах, че ми носиш вест от руснака…

— Сега вече започваме да се разбираме — поклони се любезно Никълъс. — Предлагам да изиграем една игра на „карута“.

Върху лицето на Дзао отново се изписа колебание. „Карута“ беше игра на карти, привилегия на някогашните японски благородници. С течение на времето благородниците бяха изчезнали, но играта бе оцеляла и днес беше любим хазарт на Якудза.

— О, това би било чудесно — пусна кривата си усмивка Дзао, после махна към една свободна масичка наблизо: — Хайде, нека изиграем една партия „карута“…

Играта се базираше на различни видове сезонни цветя, които трябваше да бъдат подредени в определени комбинации. Изпод бара се появи тесте карти и кацна на масичката. Никълъс се обърна към бармана и го попита знае ли да раздава. Онзи се поколеба, после кимна с глава. Очевидно се притесняваше, но нямаше как да откаже.

Дзао се настани срещу Никълъс и с нищо не показа, че възразява на предложението му друг да раздава картите. Пръстите му леко почукаха по тестето.

— Ти избра играта, аз ще определя залозите — промърмори той. — Имаш ли нещо против?

— Нищо — отвърна Никълъс, макар че ясно усети нервността на Таши, изправил се зад гърба му.

Очите на Дзао бавно пробягаха из помещението.

— След като спечеля, ти ще забравиш кой те е пратил при мен и защо го е сторил — бавно изрече той. — В допълнение ще се качиш на сцената на караоке и ще ми се извиниш пред всички.

— А ако спечеля аз?

— Няма да спечелиш.

— Ако спечеля аз, ти ще ни разкажеш всичко за руснака, особено за целта на посещението му — тръсна глава Никълъс, без да обръща внимание на заплашителния блясък в очите на якудза. Концентрира се върху движенията на тялото му — те щяха да му кажат достатъчно.

Дзао заповяда на бармана да започне раздаването. При първата ръка и двамата успяха да направят печеливши комбинации, при втората не успя никой. Но при третата спечели Никълъс. Дзао имаше осмица, деветка и тройка — губещо съчетание, което по ирония на съдбата образуваше йероглифа на думата „якудза“…

— Спечелих — изправи се на крака Никълъс. — Сега трябва да се изпълни облога, Дзао-сан. Искам да науча всичко, което знаеш за руснака Павлов.

— След около час си тръгвам, ще поговорим навън.

Никълъс кимна с глава и се насочи към бара. Таши го последва, а Дзао остана да гледа след тях.

— Нямам доверие на тоя тип — промърмори Таши. — Не обича да губи, особено пък от хора като теб…

— Точно така — кимна Никълъс и поръча питиета. — Но нямаме друг избор. Привлякохме вниманието му, сега не ни остава нищо друго, освен да бъдем крайно предпазливи. Защото тип като него спокойно може да ни види сметката…

Дзао си тръгна късно, Никълъс и Таши станаха и го последваха. Навън духаше студен вятър, червените фенери над заведенията се поклащаха на металните си халки. Хора почти не се виждаха, само няколко лимузини тъмнееха в близост до входа, стъпили с две колела на тротоара.