Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Дядото обичаше да пие своето еспресо с три бучки захар и чаша мастика. Майк бързо се ориентира в странните му предпочитания и пое ежедневната грижа за тях. Всеки ден, веднага след училище, той отиваше в офиса над погребалното бюро „Мастимо“ на авеню Кондуит и се заемаше да приготви кафето на стареца. Обикновено отиваше с автобусите на линията „Грийн бъс“, но при хубаво време предпочиташе велосипеда си.

Брат му Чезаре, вече врял и кипял гангстер с чифт пистолети под сакото, изразяваше откритото си презрение към тази сервилност. Но Майк не му обръщаше внимание. За разлика от Чезаре, който хранеше особена почит към ежедневните сблъсъци с бандитите от Озоун парк и Източен Ню Йорк — груби и тъпоумни хъшлаци, известни сред италианската общност с презрителното наименование „gavones“, Майк предпочиташе да се навърта край дядо си и да попива всичко, което ставаше в офиса: срещи с главатарите на различни фамилии, които идваха по работа или просто да засвидетелстват уважението си към стареца; приятелите, които се събираха около голямата кръгла маса пред чаша вино с ръчно навити пури в уста, сладките им разговори… От дядо си усвои всички нюанси на господарското поведение, научи, че в живота има нужда както от хумор, така и от неизбежните тъмни сделки. Постепенно откри нещо особено важно: дядо му имаше страшно много познати, но почти никакви приятели. Край масата му се събираха далеч повече врагове, отколкото хора, на които би оказал доверие.

— Приятелството е странно животно — каза му веднъж Чезаре Леонфорте, замислено разбърквайки кафето си. — То е като болно куче, което си прибрал от улицата. Храниш го, лекуваш го, а накрая то вземе, че те ухапе… Това е приятелството… Затова човек трябва да го цени, но и да внимава…

Бяха сами в офиса. Въздухът тук обикновено беше наситен с миризмата на кафе, анасон и страх, но сега нямаше посетители и вероятно поради този факт преобладаващата миризма беше на сладникаво горчивата течност за балсамиране. Навън валеше ситен и досаден дъждец, автомобилните гуми по авеню Кондуит съскаха като разгневени змии.

Чезаре дръпна от цигарата си и впи пръсти в кльощавото рамо на Майк. Едното му око бавно се присви от лютивия дим.

— Лично аз предпочитам компанията на враговете си и веднага ще ти кажа защо… Защото зная кои са те и какво искат от мен… — Извърна Майк с лице към себе си и впи черните си очи в лицето му. — Освен това колкото повече време прекарвам със своите врагове, толкова по-добре ги опознавам… — усмихна се, Майк изпита чувството, че слънце изгря над окъпаната земя. — Но ти вече знаеш това, нали, умнико?

После дядо Чезаре направи нещо необичайно.

— Я седни тук — рече той и натисна рамото на момчето срещу себе си. Напълни една чашка с еспресо, пусна вътре три бучки захар и я тикна пред него. — Пий! Време е да опиташ това, което с такова желание предлагаш на мен…

Това беше единственият случай, в който дядо Чезаре показа, че знае причината за ежедневните посещения на Майк.

Въпреки откритото си презрение към Майк, Чезаре не пропускаше да го използва. Майк все още не беше стигнал етапа на открито противопоставяне срещу по-големия си брат, но вече започваше да съжалява за всеки контакт между двамата.

Така стана и при инцидента със синия „Форд Феърлейн“. Един ден Чезаре се появи, тикна му два ключа в ръката и заповяда:

— Искам да ми свършиш една работа, хлапе! Лесна е, не се притеснявай, дори нещастник като теб може да я свърши… Единият ключ е за син „Феърлейн“, паркиран на Десето авеню, малко преди пресечката с Петнадесета… Отиваш там и го подкарваш. Трябва да го преместиш на авеню Ямайка, точно зад пощата, ясно ли е? Ето ти адреса… С втория ключ ще отвориш един апартамент на четвъртия етаж и това е всичко — пъхна една банкнота от двадесет долара в шепата на Майк и добави: — Предаваш двата ключа на човека, който ще те чака горе, и получаваш още една двайсетачка. Ясно ли е? — Майк кимна с глава, а брат му добави: — Вземи си оная шофьорска книжка, в която пише, че си на осемнадесет… — Майк отново кимна. — Хайде, бягай, какво още чакаш?

Майк се подчини. Това не означаваше, че приема да му се говори по такъв начин, нито пък, че много харесва задачите, които му поставя Чезаре. Но той бе негов батко, семейните традиции изискваха да му се подчини и толкоз. Фордът се оказа тюркоазен на цвят и беше паркиран точно на посоченото място. Стрелката на паркометъра сочеше, че е платено за още два часа, резервоарът беше пълен догоре. Беше красива кола и Майк отдели почти половин час да й се възхищава. После седна зад волана и потегли. Всичко беше наред до светофара на Тридесет и четвърта улица. Там някакъв разсеян тип мина на червено и замалко не го направи на хармоника. Майк удари спирачки и успя да избегне катастрофата, но сериозно се ядоса.