Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— И мислите, че аз зная, така ли? — Нещата най-накрая се изясниха. Танака Гин беше приел молбата на Нанги за изясняване на случая, но срещу това искаше да се възползва в пълна степен от способностите на Никълъс.

— Ако не знаете, ще научите, Линеър-сан — отвърна с блеснали очи прокурорът. — Тао-тао ще ви помогне. Нали с негова помощ видяхте насилието в този дом, гнева в брака на двамата убити?

— Може би — замислено отвърна Никълъс. — Отношенията между Гиай и Родни Къртц са били лоши, но тук виждам далеч по-силни емоции. И те идват от друг човек…

— От убиеца, Линеър-сан!

— Може би…

— Вие го видяхте, нали? — възбудено се приведе напред японецът. — Кажете ми кой е!

— Не зная… Дори не мога да повярвам, че… — Прясната рана в главата му отново се отвори, гласът му премина в дрезгав шепот: — Действително пуснах в действие Тао-тао, Гин-сан… Исках да видя кой е убил Родни Къртц, а вероятно и Гиай… Но изпитах чувството, че гледам в черно огледало… — пръстите му притиснаха слепоочието. — И в него видях себе си!

Озоун парк, Ню Йорк

Пролетта на 1961 г.

Този сън Майк Леонфорте сънуваше откакто се помнеше. В него беше младеж (не момчето, което започна да сънува) и нямаше нищо общо с мургавия красавец от средиземноморски тип, който сутрин го гледаше от огледалото. Беше рус и синеок, неизменно облечен в бяло. Живееше далеч от семейния апартамент на 101 авеню и Осемдесет и седма улица, пресичащи се в Озоун парк, Куинс.

Не можеше да каже точно къде се намира. Може би Флорида или Европа. Там имаше палми и хладен ветрец, върху зелената вода на океана се поклащаха луксозни, блестящи на слънцето яхти. Май не беше Флорида, тъй като хората, включително и той самият, говореха на непознат език. Не беше английски, не беше и италиански. Не, не беше Флорида, тъй като веднъж беше ходил там заедно с баща си и Чезаре.

Мястото беше фантастично, прекрасно, неповторимо. Още повече че редом с него седеше високо и стройно момиче с бронзово тяло, от което не можеше да отмести очи. Русата му коса беше събрана на френска конска опашка, зелените му очи бяха дълбоки и хладни като океанската шир.

Седеше до него на луксозната кожена седалка на златисто-черен „Стъц Беъркет“ 3 3 Изключително скъп американски автомобил, произвеждан само по поръчка. — Б.пр. , под тънката материя на полата прозираха бронзовите й колене. Усмихваше се, няколко непокорни косъмчета край ушите й се развяваха на вятъра. Гледката на тези колене и сантиметър-два от бронзовата плът над тях беше достатъчна, за да предизвика болезнен смут в душата му.

— Майкъл! — извика тя, за да преодолее шума на вятъра. — Майкъл!

Никога не го наричаше Майк и това много му харесваше. Но той харесваше абсолютно всичко, свързано с нея, и това чувство беше като постоянна болка в сърцето. Сякаш момичето беше част от същността му, познаваше всичките му радости и мъки, всичките му мрачни тайни… И въпреки това го обичаше.

Чувстваше се лек като перце, готов да захвърчи из облаците.

Караше своя „Стъц“ по тесен път, край който се издигаха стройни кипариси, отвъд тях се виждаше скалистият бряг на океана. Профучаваха покрай къщи с доматеночервени покриви и бели като мляко стени.

Чувството за свобода беше опияняващо като наркотик в кръвта. Пулсираше като тропическа луна над лагуната, могъщо, омайващо, спиращо дъха… Посегна с ръка да я докосне, тя грабна пръстите му и ги целуна със сочните си червени устни.

После се озоваха на надвиснал над океана дансинг, заобиколен с ароматични рози. Оркестранти в смокинги свиреха „Ти си лунна светлина“, а момичето се отпусна в прегръдката му — гъвкаво, привлекателно, с дъх на мед от полуотворените устни. Блестящите й очи бяха заковани в неговите, в зениците им се отразяваше светлината на разноцветните китайски фенери, окачени над дансинга.

Оркестърът свиреше само за тях и това най-много му харесваше. В бара нямаше други посетители, такива не се и очакваха. Защото заведението беше негово и той пожела да не бъдат безпокоени.

Сякаш прочел мислите му, шефът на оркестъра премина на „Лунна серенада“. Майк притегли момичето плътно към себе си, усети твърдостта на гъвкавото му тяло, издълженото й бедро се плъзна между краката му. Прониза го електрически ток, обзе го невероятна възбуда, обхванала не само мъжествеността, но и съзнанието му. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за това момиче. Останалото избледня и потъна някъде надалеч — оркестърът, дансингът, обсипаното със звезди лятно небе…