Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Приготви се за дълго чакане. Свари си малко спагети с доматен сос, който намери в хладилника, после си позволи два часа сън. Събуди се в един, полежа на дивана до три, после стана. Времето на смяната наближаваше, трябва да е готов. А ще му трябва и късмет. Ако следващата смяна пристигне преди четири часа, шансовете му стават нула.

Не пристигна. Точно в четири моторът на патрулната кола изръмжа, отегчените ченгета бързаха да се приберат у дома. Майк ги изчака да завият по авеню Джамайка и хукна към форда с готов ключ в ръка. Отвори багажника, награби боклуците на Чезаре и потъна в нощта.

Погледнато обективно, Майк би трябвало да изпитва облекчение и вина за обърканата операция, а Чезаре — справедлив гняв. Но се получи точно обратното. Когато Майк се прибра у дома, страхът му от евентуалния сблъсък с ченгетата беше толкова силен, че в гърдите му клокочеше гняв.

Чезаре огледа стоката си, хвана главата му и тържествено го целуна по темето.

— Браво бе, хлапе! Признавам, че се справи страхотно! Защо не почнеш да работиш за мен?

— Я стига! — размаха ръце Майк, отстъпи крачка назад и се огледа. Искаше да е сигурен, че Джаки и майка им не са някъде наблизо. После насочи пръст в гърдите на брат си и с треперещ от гняв глас изръмжа: — Ако още веднъж посмееш да ме замесиш в мръсните си наркомански номера, направо ще ти откъсна ташаците!

Вместо да се обиди, Чезаре се разсмя. А и защо не? Този насреща му беше не някой друг, а кльощавият му по-малък брат, който предпочита да слугува на дядо си, вместо да излезе на улицата като всеки истински мъж. Нима думите на такъв човек могат да се приемат сериозно? Чезаре имаше само една забележка:

— Не викай толкова, да те вземат мътните! — изръмжа той. — Нима искаш цялата махала да разбере за какво става въпрос?

Майк знаеше какво има предвид брат му. Пет пари не даваше нито за махалата, нито за жените в семейството. Страхуваше се единствено от дядо Чезаре. Защото ако старецът разбереше с какво се занимава, щеше да го съсипе от бой, независимо че му е любимец…

— Искам си парите — рече той.

— Няма проблеми, хлапе — отвърна Чезаре и измъкна пачка банкноти. — Ето ти двайсетачката.

— Заслужавам повече — поклати глава Майк.

— За какво, по дяволите?

— Усложнения по време на операцията — отвърна Майк и протегна ръка. — Измъкнах ти стоката под носа на ченгетата.

Чезаре го погледна в очите и разбра, че Майк съвсем не се шегува. Освен това имаше право.

— Майната ти! — ухили се той. — Казах четиридесет и точно толкова ще получиш!

— Добре — хладно се усмихна Майк. — Но се питам какво ли ще каже дядо за пласьорската ти дейност…

— Много добре знаеш какво ще каже! — озъби се Чезаре и присви очи. Помълча известно време, въздъхна, на лицето му се появи крива усмивка: — Ето ти още четиридесет, изнудвач такъв! И гледай да не ги профукаш наведнъж!

— Осемдесет долара — промълви дядо Чезаре, отправил поглед към четирите банкноти, които Майк остави на кръглата масичка в офиса му. Въздухът тежеше от миризмата на формалдехид, цигарен дим и пот. В продължение на три часа старецът беше преговарял с врагове и съюзници за спорните територии между „Ф & Р“ и Светците, които бяха обект на толкова отдавнашни вражди, че вече бяха получили името „фронтова линия“. Битките между двете банди бяха привлекли трайното внимание на полицията и днес тези територии изглеждаха доста по-малко привлекателни отпреди.

В крайна сметка споразумение беше постигнато, но не всички бяха доволни от него. Категорично отказаха да го приемат мургавият Франк Вицини от Бей Ридж, известен с прозвището „Вносителя“, както и дебелият Тони Пентанжели от Рокъуейс, който контролираше шофьорите на камиони. Двамата се опасяваха, че фамилиите им ще се разбунтуват и ще ги свалят от местата им. Неутралитет запазиха Пол Варно, който вземаше процент от всичко, което излиташе и кацаше на летище Кенеди, и Пол Матачино „Черния“, който контролираше застрахователния бизнес и имаше тлъст пай от вносно-износната търговия на Рибния пазар във Фултън, собственост на венецианския дон Енрико Голдони. Всички имаха силно влияние сред профсъюзите, а за торта като тази това беше най-важното.

Дядо Чезаре спечели битката благодарение на умението си да убеждава, както и на подкрепата на Джино Скалфа — един от най-влиятелните донове в Източен Ню Йорк, който изглеждаше като сушена риба, но всички се страхуваха от него. Когато дядо Чезаре напусна Дупката, пръв отиде да посети именно него.