Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Дланите му легнаха върху меките й рамене и леко ги завъртяха:

— Ей там…

— О, да, виждам ги… Колко са красиви, Майкъл!

Разбира се, че са красиви. Нима прекрасните звезди могат да се сравняват с грозния Озоун парк? Ох, колко много му се искаше да бъде на онази тераса над океана заедно с нея, далеч оттук, на прекрасния непознат континент! Пръстите му погалиха раменете й, кожата й леко настръхна.

— Джаки?

Тя се отдръпна от окуляра.

— Да, Майкъл?

— Нищо — промърмори той, преглътна и отмести очи. Какво би могъл да й каже? Каква лудост се готвеше да излети от устните му? Докосна челото си с ръка, сякаш искаше да провери температурата си.

Тя сложи ръцете си на гърба и се усмихна:

— Знаеш ли какво още мисля за прекрасно?

— Какво?

— Че продължаваш да ходиш на училище… — облиза устни и поклати глава. — Защото нашият батко очевидно е на път да се откаже… Зная, че ще стане така. Той просто предпочита да използва пистолет, а не мозъка си…

— За какъв мозък говориш? — засмя се Майк. Не беше трудно да се помайтапи с Чезаре, особено в негово отсъствие.

— Той не е глупав — намръщи се Джаки. — Не прилича на онези типове, с които се мотае… Те са банда некадърници, които дори не могат да стрелят както трябва. Но ако ги поеме някой с капка мозък в главата, могат да станат наистина опасни…

Майк се засмя:

— Е, знаеш какъв е Чезаре…

— Зная — кимна тя. — Твърд като скала и упорит като бик. Но дълбоко под дебелия му череп се крие един първокласен ум — от устата й се откъсна лека въздишка: — Ех, ако можеше да вземе пример от теб и да продължи да учи!

— Чезаре? Изключено! Прекалено е зает с това, което му предлага улицата.

Джаки стоеше на крачка от него. Дъхът й ухаеше на рози, точно като в съня. Замаян и разколебан, Майк изпита чувството, че сънят се е превърнал в действителност и покривът на къщата всъщност е онази прекрасна тераса… А истинският Озоун парк е нечий друг сън, вероятно кошмарен…

— Страхувам се от този живот, Майкъл — прошепна Джаки. — Не съм като мама и не мога да живея сред диващини и смърт, сякаш те са най-обикновеното нещо на света. Не мога да си представя, че ще седя и ще чакам някой от тези мъже, без да зная дали ще се завърне от последната война… Страхът се е промъкнал направо в костите ми, знаеш… Като неизлечима болест, която все още не се е развила… — Раменете й потръпнаха и Майк неволно я притисна към себе си. Главата й легна на рамото му и той вече не можеше да се владее. — Искам да се махна, Майкъл — прошепна в ухото му тя. — Толкова много искам, че чак ми прилошава! — отдръпна се малко назад, давайки възможност на красивите си зелени очи да срещнат неговите. — Не е ли лудост това, което току-що казах?

Разкажи й, глупако , заповяда властен глас в съзнанието му. Никога няма да имаш по-подходящ момент! Разкажи й всичко!

— Нищо подобно — отрониха устните му. — Разбирам те много добре.

— Наистина ли? Честна дума?

Това беше една от любимите й фрази, Майк нямаше никаква представа откъде я беше чула и запомнила.

— Честна дума — кимна той.

Усмивката й грейна като слънце, ръцете й го притиснаха.

— О, Майкъл! Толкова се радвам, че мога да си поговоря с някого от семейството!

Едва сега той си даде сметка какво е дало храна на натрапчивия сън, какво го свързва с Джаки. Аз не съм като мама. Тя изключваше контактите си с мъжката част от семейството, а майка им беше прекалено тривиална, за да разбере копнежите й. Но в замяна на това той ги разбираше. При това по-добре, отколкото тя допускаше…

— С мен можеш да разговаряш винаги и за всичко — тихо промълви Майк.

— Защото не си като тях — кимна тя, седна на парапета и приглади златистата си коса. Светлините на града се отразиха в очите й. — Нищо чудно, че всяка вечер се качваш тук. Все пак на това място си далеч от това там, долу ! От енергията на злото, от глупавото насилие… — Погледът й беше толкова чист и невинен, че чак стомахът му се присви. — Защо мъжете са толкова груби, Майкъл? Непрекъснато си задавам този въпрос…

— Не зная — поклати глава той. — Може би е от гените… Нещо от древния нагон за закрила на семейството…

— Искаш да кажеш, че войната е в кръвта на мъжете, така ли? — погледна го с интерес тя.

— Нещо такова… Просто е по-силно от тях.

— Но ти не си такъв…

— Може би имам някаква генетична деформация — пошегува се той: Засмяха се едновременно, това ги направи още по-близки. Реалност и фантазии се смесиха в главата на Майк — ароматът на рози стана още по-осезаем.