Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Честна дума.

Сгъна тръбата на телескопа, сложи го на рамото си. Тя побутна:

— Ела, време е да слезем долу…

Появиха се на двора едва след като оставиха телескопа в апартамента. Дядото на Майк лежеше по очи сред локва кръв, парченца мозък и фекалии. Никога през живота си ле беше виждал по-ужасна гледка, но въпреки това не отмести очи. Сякаш искаше да я запомни завинаги. Тялото му бавено започна да се гърчи в конвулсии.

— Тълпата край него бавно се разпръсна, подчинявайки се на настойчивите подкани на полицаите. Чезаре изръмжа някаква закана и изчезна. Полуприпаднала от изненада и ужас, майката на Майк се остави да бъде отведена в къщата, край тялото останаха единствено Джаки и Майк, засипвани от въпросите на полицаите и полузаслепени от светкавиците на фотоапаратите им. Не след дълго се появи и съдебният лекар.

— Не е нужно да присъстваш повече — тихо рече Майк.

— Ще остана — поклати глава Джаки и здраво стисна ръката му.

И ето ги двамата сами, замръзнали в средата на покрития с плочки двор. Нямаше оркестър, вместо китайските фенери в нощта остро проблясваха светкавиците на фотоапаратите. Вместо аромат на рози, в ноздрите на Майк се блъсна отвратителната воня на смъртта. Изправен над трупа на дядо си, той чуваше пророческите му слова: „… И в крайна сметка именно те намират смъртта си, паднали по очи на паважа…“

— Какво?! — погледна го с недоумение Чезаре.

— Вече ти казах — трябва да открием тези хора по номера на колата им!

— Ти си умно хлапе — присви очи Чезаре Леонфорте. — Но в момента нямам време за теб, тъй като имам проблеми с Фултън и Рокъуейс. Още не съм решил кого да разбия по-напред: Вицини или Пентанжели… Да не говорим за онзи млад дон Доминик Матачино, когото все още не мога да определя… И до днес никой не знае как умря баща му — Пол Матачино „Черния“… А вдовицата му скочи в леглото на Енрико Голдони няма и година, след като „Черния“ ритна камбаната… Синчето Доминик пое командването на фамилията и се надува така, сякаш неговите лайна не миришат… Един Господ знае дали изобщо е син на Черния… — Ръцете на Чезаре обвинително отскочиха над главата му. — Но какво са на практика тези Голдони? Едни шибани венецианци, ето какво! Никой не ти гарантира, че в жилите им тече италианска кръв! — Пръстите му започнаха да правят кръгообразни движения. — Какво знае нафуканото копеле Доминик за законите на фамилията? Дядо може и да му е вярвал, но не и аз! Това е шибана война, хлапе! Усещам я, вече подозирам, че цял куп хора ще бъдат пречукани!

Намираха се в канцеларията на дядо Чезаре над погребалното бюро „Мастимо“. Вътре имаше поне дузина членове на фамилията и дребни главатари, но без присъствието на дядо Чезаре помещението изглеждаше някак празно и студено.

— Зная това — промълви Майк.

— Щом знаеш, свърши някаква полезна работа — тръсна глава Чезаре. — Иди да ми направиш едно еспресо!

— Искам тази информация — настоя Майк. — Тя е много важна за мен. Тези умници ми задигнаха телескопа от покрива, а той ми е подарък от дядо!

Чезаре замалко не започна да си скубе косите.

— Задигнали му телескопа! — прогърмя той. — Господи, Ричи, кажи ми какво да правя с това хлапе?!

— Я да взема да се обадя по шибания телефон — изръмжа Ричи. — И да ни се маха от главата!

— Давай! — щракна с пръсти Чезаре. — Нямаме време за губене!

След един час им позвъниха от 106-и участък. Ричи притисна слушалката с рамо и трескаво започна да пише върху някакъв бележник на бюрото.

— Да, да, разбрах… — изръмжа той, затръшна слушалката и подаде листа на Майк. — Дръж, хлапе! И гледай да не оплескаш нещата, щото брат ти ще ни претрепе и двамата!

— Благодаря — кимна Майк и прибра листчето в джоба си.

Навън все още беше светло. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта, лек ветрец разклащаше листата на брезите. По авеню Кондуит съскаха коли, тежък автобус изригна облак дизелови газове. Майк бавно се огледа и откри, че светът около него се е променил. Всичко изглеждаше някак плоско и грозно, сякаш обвито от неясно сияние. Очертанията на хора и сгради изглеждаха ясни и отчетливи, сякаш ги гледаше през окуляра на телескопа си. Цветовете бяха толкова ярки и живи, че очите му започнаха да се насълзяват. Беше приятно, може би затова не си сложи слънчевите очила.

Върна се у дома, влезе в стаята на брат си и отмести зимните дрехи, сгънати в дъното на гардероба: Зад тях се показа метално сандъче за амуниции от Втората световна война, боядисано в маслиненозелен цвят. Чезаре го беше купил в негово присъствие от един магазин за разпродажба на военни стоки. Любопитен да види какво ще прави с една толкова безполезна вещ, Майк беше надзърнал в стаята крадешком и знаеше къде е скрито сандъчето.