Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Преговорите бяха тежки и напрегнати. Майк с възхищение наблюдаваше как дядо му умно се възползва от слабостите на отделните мафиоти, за да манипулира мнението им. През цялото време шеташе насам-натам и обслужваше мъжете, които дори не го забелязваха. И беше доволен, тъй като получаваше възможност да гледа и да се учи на едно сложно изкуство.

Сега най-сетне останаха само двамата.

— Отвори прозореца — рече дядо му. — Ще се издушим…

Майк се подчини и старецът шумно напълни дробовете си с чист въздух.

— Това ме прави малко тъжен — промърмори той.

— Кое, дядо? — попита Майк, наля два пръста мастика във висока чаша и му я подаде.

Чезаре вдигна чашата и загледа играта на светлината в кристалната течност.

— Този аромат прави нещата такива, каквито са — въздъхна той, опразни чашата на един дъх и добави: — Запомни го добре, Майк. Това е най-важният аромат на света… По-важен дори от женския… — облиза устните си и поясни: — Ароматът на страха, най-приятният аромат на света!

Сведе поглед към двайсетачките на масата:

— Какво искаш да правиш с тези пари?

Доволен, че не го питат за произхода на доларите, Майк побърза да каже:

— Да ги инвестирам.

— Нямаш ли банкова сметка, умнико?

— Банките са за глупаците. Аз искам да ги инвестирам при теб.

Майк понечи да налее още мастика в чашата, но старецът го спря. Изправи се, сложи си черната шапка и каза:

— Ела, искам да ти покажа нещо… — Пръстът му се насочи към банкнотите: — Вземи ги.

Дядо Чезаре обичаше да шофира. Имаше един златист „Кадилак“, модел 1959-а, който винаги беше в безупречно състояние. Разполагаше и с шофьор, но предпочиташе да кара сам. Това е едно от най-хубавите неща в Америка, твърдеше той. Възможността да шофираш. Колкото повече остаряваше, толкова повече му се искаше да кара своя лъскав кадилак. Майк подозираше, че го прави, защото това беше едно от уменията, което все още не му се беше изплъзнало.

Тази вечер тръгнаха на запад, към Шийпсхед Бей. В онези години на брега действаха няколко клуба и един луксозен хотел — „Голдън гейт ин“, които бяха любимо място за отмора на емигрантите. Може би защото близостта на водата им напомняше за Италия.

Дядо Чезаре паркира колата на обраслия с трева банкет. Слънцето залязваше, по небето с цвят на мида се стрелкаха чайки и надаваха призивни викове. Старецът отправи поглед към спокойните води на океана, отразяващи сивкавото небе.

— Красиво е, нали? — промърмори той.

Майк мълчаливо кимна.

Пръстът на дядо му се насочи към средата на залива:

— А знаеш ли колко души са там, долу, с бетонни блокчета на краката? Двайсет. Поне аз зная за толкова, но сигурно има и други… — Смехът му прозвуча като стържене на ботуши върху мокър цимент. — Видя Джино Скалфа — оня, дебелия, нали? Всяка вечер идва тук и гледа водата… Съвсем сам. Защо ли? Защото това му пречи да се увлича… Просто си спомня каква е съдбата на хора, които са станали прекалено алчни, умни и амбициозни… И е прав, знаеш… В такъв свят живеем… — Взе банкнотите от ръката на момчето и попита: — Сигурен ли си, че знаеш какво искаш от мен?

— Да — кимна Майк.

— Хубаво тогава — промърмори старецът, бавно сгъна банкнотите и ги прибра в джоба си. — Ще ги оставим да се размножават като семенца, нали? — ръката му докосна периферията на шапката. — Там, във водата, има не само врагове… Има и приятели. За някои от тях дори ми е мъчно… — обърна се и тихо промълви на италиански: — Ще ти разкрия тайната на живота, Майки… Не на моя живот, а на твоя … Образовай се, момчето ми, не се задоволявай с ролята на обикновен негодник. Чрез образованието ще разбереш себе си, а без него просто ще се превърнеш в един от онези бандити с празни глави, които искат да станат велики чрез насилието. Образованието е история, а историята съдържа в себе си всичко, което ни трябва. Тя е отбелязала всички сериозни грешки на хората преди нас. Един добър познавач на историята няма да ги повтори… А мога да ти кажа, че най-важното нещо на този свят е да не допускаш грешки!

Огромните длани на дядо Чезаре развълнувано се размахаха:

— Защо се преселихме тук? — прогърмя той. — За да допускаме грешките, които допускахме и в старата си родина? Не. Ние сме тук заради благоприятните перспективи. И съответно трябва да се променим… — намигна на Майк и се усмихна. — Но повечето пейзани не разбират това и в крайна сметка именно те намират смъртта си, паднали по очи на паважа…