Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Дойдох при вас с официална мисия на Въоръжените сили на САЩ — започна с любезен тон Полковника. — Господин Уоксман се издирва за разпит, тъй като е заподозрян в редица тежки престъпления. Между тях фигурират убийства и контрабанда на наркотици. Моля ви, не ме принуждавайте да се връщам тук в компанията на Военната полиция!

Врял и кипял в разпалени академични спорове, доктор Ингава очевидно знаеше кога губи и кога печели. Въпреки това помълча, просто за да покаже на госта си кой командва между тези стени. Полковникът търпеливо чакаше. Нямаше смисъл да се конфронтира с този човек, по-добре беше да го остави да изиграе ролята си и да му спести унижението. Нека нещата изглеждат така, сякаш главният хирург предава поверителната информация доброволно, а не под натиска на американската армия.

Обади се едва когато Ингава извади папката от бюрото и я плъзна към него:

— Благодаря за любезното ви сътрудничество, докторе.

Не бързаше да отвори важния документ, този път за да спаси собственото си достойнство.

Най-накрая въздъхна, взе папката и я положи на коленете си. В следващия миг се озова очи в очи с Джони Леонфорте. Човекът, който би трябвало да е мъртъв и забравен от години.

— Докараха го тук почти на парчета — поясни Ингава. — Честно казано, аз не вярвах, че ще успеем да го спасим. Беше…

— Извинете, че ще ви прекъсна, докторе — вдигна глава Линеър. — Но кой го докара?

— Не съм много сигурен — отвърна онзи и пръстите му забарабаниха по бюрото. — Май каза, че е монахиня…

Това вече беше интересно.

— Японска монахиня?

— Не, жената беше американка — Ингава кимна с глава. — Точно така. Помня я, защото имаше невероятни очи… Наситено сини, електрик… Наистина невероятни очи!

— Каза ли името си?

— Може би — сви рамене доктор Ингава. — Но вече съм го забравил…

— Искате да кажете, че не е записано никъде?

Доктор Ингава склони глава и пренебрежително подхвърли:

— Драги господин полковник, наша грижа беше мъжът, който ни докара тази жена… Той беше изгубил много кръв и се намираше на прага на смъртта… Раните му бяха ужасни… Не зная какво му се беше случило, но то положително е било страшно… Целият ни екип се ангажира с него… — Кокалестите рамене леко се повдигнаха и отпуснаха. — Когато излязох от операционната, жената отдавна я нямаше…

— И повече не се появи, така ли? Дори не позвъни да се информира за състоянието на Уоксман?

— Доколкото зная — не. Никой не потърси господин Уоксман по време на престоя му тук. Имах чувството, че такова е и неговото желание…

Полковника приключи с прегледа на папката и вдигна глава:

— Какво ви кара да мислите така?

— О, нищо конкретно… Просто известни наблюдения. Пациентът имаше нощни кошмари, но упорито отказваше да разговоря с психолога, който му изпратих. Доколкото си спомням, държанието му с него беше направо грубо… — Доктор Ингава помълча, после продължи: — Освен това не направи опит да се свърже с никого, дори след като го вдигнахме на крака и му предоставихме телефон… Не се сприятели нито с пациент, нито с представител на персонала… На практика не говореше с никого, освен с мен и сестрите, които го обслужваха. При това само в краен случай… Да, като се замислям, бих казал, че беше много затворен и саможив човек.

— Изолиран?

— Може да се каже и така.

Полковникът се замисли.

— Претърпял е сложна пластична операция, нали?

— Да — кимна доктор Ингава. — На практика от предишното му лице не остана абсолютно нищо… — каза го с някаква ревнива гордост — сякаш Полковникът беше тук, за да му отнеме заслужена и скъпа награда.

— Преди малко споменахте, че раните му са били дълбоки и многобройни…

— Точно така.

— Заради тях ли се наложи пластичната операция на лицето?

— Не съвсем. Повечето от раните затворих по време на първата операция. Тя продължи над четиринадесет часа, тъй като свързването на прекъснатите нерви изисква голямо внимание… Последвалите пластични операции, три на брой, бяха по изричната молба на господин Уоксман.

— Имам новини — съобщи Ейко няколко дни по-късно. — Уоксман си търси приятели.

Полковникът спря да тъпче лулата си и рязко вдигна глава:

— Сред клиентите?

— Да.

Даваше си ясна сметка какво означава това. „Тенки“ отдавна се беше превърнала в любимо място за тайни срещи и забранени сексуални игри на част от персонала на Окупационната армия. Тук идваха не само военни, но и икономисти, технически сътрудници и бизнесмени, ангажирали се в следвоенното възстановяване на Япония. Идваха и политици. Полковникът със собствените си очи беше виждал поне една десета от елита на Вашингтон сред стените на „Тенки“.