Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Какво означава всичко това? — попита Полковникът и се извърна към Ейко.

— Дом далеч от дома — обади се приятен контраалт от дъното на помещението. — Оазис за странници по чужди земи…

Полковника рязко се обърна по посока на гласа. Оказа се, че той принадлежи на висока жена с царствена фигура. Бузите й бяха леко поруменели, кестенявата коса се спускаше на вълни към раменете й. Очите й бяха необикновени, той никога в живота си не беше виждал такива… Доктор Ингава излезе прав: цветът им беше невероятен, истински електрик…

Жената пристъпи напред и полите на черната й роба тихо прошумоляха. Протегна ръка и Полковникът я пое. Кожата на дланта й беше суха и топла, от нея се излъчваше сила. Той неволно примигна от странното излъчване на тази жена.

— Добре дошъл в нашата резиденция, полковник Линеър — усмихна се монахинята. — Аз се казвам Бърнис и съм игуменка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“…

— Вие… — заекна той. — Вие сте тази, която спаси живота на Джони Леонфорте, нали?

Бърнис продължаваше да стиска ръката му, на лицето й грейна широка усмивка.

— Всяко нещо с времето си, полковник — промърмори тя и се извърна към Ейко. — Преценката ти за него е била точна…

— Благодаря, Бърнис — поклони се Ейко. Каза го по напълно западен маниер и Полковникът неволно си спомни думите й отпреди час-два: Аз също принадлежа към орден, който е подложен на не по-малко яростни преследвания от евреите.

Бърнис изви глава:

— И тъй, полковник Линеър… Какво е впечатлението ви от мен?

Ръкостискането й не отслабваше, това го объркваше. Отвърна с първите думи, които се мярнаха в главата му:

— Мисля, че вие сте най-прекрасната амазонка, която съм виждал…

Бърнис се разсмя:

— Господи, полковник! Готова съм да се закълна в свещения меч на Дона ди Пиаве, че започвам да ви харесвам!

Махна с ръка към коженото кресло с висока облегалка и добави:

— Моля, настанете се удобно.

Самата тя предпочете стилната табуретка, която беше в комплект с френския секретер. Отпусна се на ръба й, напрегната като птица пред полет, белите ръце покорно легнаха в скута й. Има нокти на селскостопански труженик, отбеляза Полковника. Очевидно не обича административната работа. Казано на шахматен език, тя беше повече офицер, отколкото цар. Фигурата, чрез която се провеждат решителните атаки…

— Какво да ви предложа, полковник? Чай, кафе, коняк?

Той избра чай и тя се присъедини към него. Ейко изчезна зад вратата, секунди по-късно се появи Анако със сребърен поднос в ръце. Чаят беше приготвен по английски обичай, до последната подробност — с резенче лимон на ръба на чашата, гъсто мляко и току-що изпечени кифлички. Вероятно в негова чест… Стана му драго от това колкото неочаквано, толкова и приятно посрещане.

Утолил жаждата си, той най-сетне се облегна назад и погледна красивото лице срещу себе си:

— Сестро, имам нужда от някои разяснения… Очите й пробягаха по лицето му, ръцете й се разпериха:

— На ваше разположение съм.

— Какво правите в къща, която се използва за тайна квартира на мафията, а по документи се води собственост на сенатора Джаклин Макейб?

— Добър въпрос, полковник — обади се плътен глас зад гърба му. Той се извърна и видя висока мъжка фигура на прага. Беше поне метър и деветдесет, с широки рамене. Качеството на раирания му костюм беше такова, че Полковника за миг си позволи да помечтае за цивилния живот. Яката на снежнобялата риза беше стегната от тъмна папийонка, на краката му имаше мокасини от мека кожа, очевидно ръчна изработка. — На него ще ви отговоря аз…

Кожата на лицето му беше мургава, косата чуплива. Над устните му се очертаваха тънки мустачки. Очите му бяха с цвят на маслина, пъргави и весели. Сякаш не можеше да се нарадва на великолепната игра, наречена живот… Беше безспорно привлекателен мъж, някъде около тридесетте. С високи скули, решителна брадичка и широко чело, издаващо присъствието на буден ум.

Насочи се към тях с походката на човек, който познава света и навсякъде се чувства у дома си.

— Истината е много елементарна — продължи закачливо той. — Ние просто делим постелята си с дявола! — Усмивката му беше предназначена колкото за госта, толкова и за Бърнис. — Нямам предвид Дявола с главно „Д“, макар че Бърнис сигурно е на друго мнение… — спря пред сребърния поднос, натопи безименния си пръст в купичката сметана и с наслада го облиза. У друг човек този акт несъмнено би изглеждал просташки, но в действията на новодошлия имаше толкова чар и непринуденост, че всичко изглеждаше съвсем в реда на нещата. Ето какво прави природната дарба, отбеляза в себе си Полковника.