Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Три вечери по-късно Полковника потърси Ейко. Надникна в стаята й, но там нямаше никого. Реши да й остави бележка и потърси чист лист хартия сред бумагите върху масата. Нещо проблесна и той бавно остави листовете. Пред очите му се появи сребърно разпятие на тънка верижка. Нима Ейко е католичка? Никога не я беше разпитвал в тази посока, а и тя приличаше на съвсем обикновен будист. Няколко пъти беше споменавала „мисоги“ — шинтоисткия ритуал за пречистване чрез вода, на който обичаше да се подлага. Беше типична японка както в облеклото, така и в поведението си, той нито за миг не допусна, че може да изповядва западна религия. Но защо трябва да крие, че е католичка?

Готвеше се да остави хартията на мястото й, когато от вратата долетя тъничкият й глас:

— Полковник-сан?

— О, Ейко-сан — извърна се той. — Тъкмо се канех да ви оставя бележка.

— Искате да ме видите? — пристъпи в стаята тя.

— Да, разбира се.

Очите й пробягаха по сребърното разпятие:

— Значи открихте моята тайна…

— Никога не съм мислил, че религиозните убеждения са тайна, Ейко-сан — изправи се той.

Тя замислено го погледна. От този ъгъл лицето й с тъмни очи и още по-тъмният венец на косата наподобяваше стар и мъдър гарван.

— Вие сте наполовина евреин, полковник-сан — промълви тя. — Но предпочитате да не разгласявате този факт, нали?

Той дори не се опита да разбере как Ейко се е докопала до ревниво пазената тайна. За нея не подозираше дори Оками.

— Имам основателни причини за това, Ейко-сан — рече. — Много хора имат особено отношение към евреите. В него се съдържа елемент на дискриминация, макар че никой не би го признал. Ако еврейската кръв в жилите ми стане обществено достояние, аз несъмнено ще изгубя част от своите връзки и авторитет.

— Можете да бъдете спокоен по отношение на моята дискретност — отвърна тя, седна на един стол и кръстоса крака като европейка. — Всички ние имаме своите тайни… — Полите на кимоното й леко се разтвориха и той стреснато установи, че между краката й виси добре оформен пенис. Следващата й реплика беше на чист, идиоматичен английски: — Видите ли, полковник… Аз също принадлежа към орден, който е подложен на не по-малко яростни преследвания от евреите…

— Католически орден? — намръщи се недоумяващо той. — Не мисля, че…

— Имам предвид женски орден — тихо го прекъсна тя.

В стаята се възцари тежко мълчание. Откъм прозореца долиташе тихото съскане на автомобилни гуми по мокрия асфалт, през стените се чуваха натежали от сексуална възбуда стенания.

Полковникът тежко се отпусна в близкия стол и поклати глава:

— Бихте ли ми обяснили всичко това, Ейко-сан? — промълви с усилие той.

Тя отпусна ръце в скута си и леко се приведе напред:

— Успях да получа известна информация за вашата Фейт Соухил… Не се е срещала с Оками-сан близо десет месеца по простата причина, че се намира извън Япония.

— Къде е? Обратно в Щатите?

— Да. Преди да замине, е живяла в индустриалния квартал, край реката…

Хладни пипала сграбчиха душата на полковник Линеър.

— В къщичка, притисната между два склада? — приведе се напред той.

Ейко кимна с глава, без да проявява никакво учудване.

— Трябва да разбера какво става — промърмори сякаш на себе си той. — Трябва да проникна в тази къща!

Черните й очи замислено се плъзнаха по лицето му.

— Искате ли да го сторите още сега?

Вратата от неръждаема стомана беше първото нещо, което се набиваше в очи. На външен вид изглеждаше съвсем обикновена, но при почукването изкънтя на метал.

Дали ще открие истината? В тази къща Фейт и Оками се бяха видели за последен път и тя го беше предупредила, че е твърде опасно да се мярка насам… Кой дебнеше вътре? Самата Фейт? Чезаре Леонфорте или може би сенатор Джаклин Макейб? Ами ако там е тайнственият Леон Уоксман — Джони Леонфорте?

Вратата безшумно се отвори.

На прага се изправи младо момиче, което едва ли имаше повече от двадесет години. Ейко я представи като Анако, после двамата покорно я последваха вътре. Прекосиха приятния овален вестибюл, изкачиха се по широкото стълбище към втория етаж и тръгнаха по дълъг, облицован в черешова ламперия коридор. Озоваха се в просторна библиотека, обзаведена богато и с вкус. Тя, заедно с металната врата на входа, недвусмислено сочеше, че парите никога не са били проблем в този дом.

Помещението беше просторно. Таванът се издигаше поне на пет метра от пода, в средата му беше окачен тежък полилей от австрийски кристал. Високите лавици от тъмен махагон бяха претъпкани с книги. Подът беше покрит с разкошен персийски килим, който грееше с рубинено-сапфирените си шарки. Върху него бяха пръснати скъпи кожени мебели: два еднакви на външен вид дивана, разположени един срещу друг, тежки фотьойли с табуретки за краката, няколко изящни настолни лампи със зеленикави абажури. В ъгъла мътно проблясваше великолепен френски секретер от крушово дърво, който би намерил място във всеки известен музей по света. Върху кристалния плот на малка масичка за кафе с бронзови крачета пропя античен часовник с изящни орнаменти. Отмерил кръглия час, той звучно затиктака към следващия. Прозорците бяха скрити зад дебели завеси от тъмнозелено кадифе.