— Оставам с впечатлението, че това е човек, който иска да скрие нещо — внимателно подхвърли Полковника.
— Точно така.
— Имате ли представа какво?
— Попита ме дали мога да открия един мъж, който му трябва… Вече беше разбрал, че имам приятели навсякъде. Предложи ми огромна сума пари…
— Кой е този мъж?
Загрижените очи на Ейко най-сетне се спряха върху лицето на Полковника.
— Оками-сан — тихо прошепна тя.
— Много хора искат да поговорят с Оками-сан — с мъка сдържа усмивката си Полковника.
— Но този не иска да говори с него, а да го убие?
— Да го убие ли? — изненадано вдигна глава той. — Така ли ви каза?
— Не, разбира се. Но това пролича в очите му. Омразата му към Оками-сан беше гола като новородено бебе.
— Добре — въздъхна Полковника. — Ще взема необходимите мерки. Има ли си име този ваш клиент?
— Да. Казва се Леон Уоксман.
Полковникът я закле да мълчи. Не искаше никой, а най-малкото Оками, да разбере, че някой си Леон Уоксман е направил мащабна пластична операция на лицето си и се появява почти две години, след като Джони Леонфорте споменава името му.
През 1947 година той беше склонен да вярва, че името Леон Уоксман не е нищо повече от една фикция. Но кой тогава е мъжът от плът и кръв, представил се под същото име?
Помоли Ейко да разучи къде се правят пластични операции, после, в продължение на две седмици, безуспешно обиколи всички специализирани клиники. Те не бяха чак толкова много и в края на обиколката си Полковника вече беше склонен да вярва, че тайнственият Уоксман се е оперирал извън Токио. На практика подобно нещо беше малко вероятно, тъй като добрите специалисти се намираха именно в столицата. После отиде за втори път при хирурга на име Хийгата.
Първата им среща беше прекъсната още в началото, тъй като докторът трябваше да отиде при току-що опериран пациент, който внезапно беше почнал да кърви. Насрочи му нова среща след пет дни.
Беше дребен и пъргав мъж със стоманеносива коса и тъжно като на покойник лице.
— Размислих върху вашия проблем — промърмори той, след като се настаниха в малкия, отрупан с бумаги кабинет. Лавиците бяха запълнени с дебели книги, между които се хилеха оголени черепи. — Вие обикаляте клиниките за пластична хирургия с предварителното внушение, че човекът, който ви интересува… ъ-ъ-ъ…
— Леон Уоксман — подсказа му Полковника.
— Точно така — Леон Уоксман, се е подложил доброволно на операция… — Бледите лъчи на слънцето с мъка си пробиха път през стъклото на малкото прозорче, което е плакало за миене преди година, а днес вече приличаше на странен лабораторен експеримент. — Ами ако не е било така?
— Какво искате да кажете? — напрегнато се приведе напред Полковника.
— Искам да кажа, че операцията може би е била принудителна — преплете пръсти доктор Хийгата. — Може би вашият човек е претърпял катастрофа, може би просто е паднал по стълбите… И реконструкцията на лицевите кости, кожата и сухожилията е била задължителна… Я ми кажете, полковник, сетихте ли се да проверите в клиниката по неврохирургия към университета Тодай?
Измина още една седмица преди срещата на Полковникът с доктор Ингава, приятеля на Хийгата в университетската клиника. Оказа се, че той е главен хирург там и води на отчет всички извършени операции.
— Леон Уоксман? — попита доктор Ингава и сведе поглед към клиничния дневник пред себе си. — Да, беше наш пациент в продължение на десетина месеца… Всъщност дори малко повече.
Сърцето на Полковника пропусна, един такт.
— Кога е бил изписан?
— Миналата година — отвърна доктор Ингава и любезно се усмихна. — Точно когато са цъфтели вишните…
Някъде в средата на април 1948-а, светкавично изчисли Полковника. Това означава, че е постъпил в клиниката приблизително година по-рано — през май 1947-а.
Докосна с длан пулсиращото си слепоочие и тихо попита:
— Случайно да разполагате със снимки на господин Уоксман отпреди операцията?
— Естествено — отвърна доктор Ингава и с решителен жест затвори папката пред себе си. — Но те са строго поверителни.
Беше доста висок за японец, болезнено слаб мъж с широки длани. На носа му бяха окачени кръгли очилца в телени рамки, които с нищо не допринасяха за неговата представителност, а дори обратното — подчертаваха несъвършената форма на постоянно разтворената уста и късия чип нос… Ушите стърчаха от главата му почти под прав ъгъл и това го правеше да прилича на пеперуда, прикована в хербарий. От цялата му фигура лъхаше на тебешир и дребна преподавателска заядливост, поведението му беше предизвикателно и надменно.
Читать дальше