Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

— Благодаря, Ейко-сан — поклони се официално той.

Тя разчисти бумагите от масата, която използваше за писалище. В движенията й се долавяше скрито напрежение, сякаш някъде в дребното й тяло беше навита стоманена пружина. Дали това се дължеше на скрити амбиции, или просто на факта, че ежедневно се бори със силната мъжка конкуренция, включително тази на Якудза? Полковникът все още нямаше отговор на този въпрос.

— Работите ден и нощ — погледна го японката. — Кога ви остава време за почивка, за внимание към съпругата ви Чонг и малкия Никълъс? — Сръчно постави малък поднос на масата, ръцете й положиха чайника на старата печка „хибаши“, която се издигаше в средата на стаята. Бяха силни и едновременно с това нежни ръце, шията й беше дълга и извита като на лебед. Чертите на лицето й бяха строги, патрициански. Полковникът неволно си я представи като съпруга на някой могъщ феодал-даймийо, управляваща именията му с желязна ръка.

— Имам страшно много работа и времето не стига — отвърна с лека въздишка той.

— Говорите като истински англичанин — каза Ейко и сръчно пусна ситно нарязан чай в чашите. Полковникът отбеляза, че това е „маша“ — най-скъпата и фина съставка на зеления чай, която обикновено се предлага само на изключително важни гости.

Ейко сведе очи и добави:

— Дано не съм ви обидила… Защото в много отношения вие сте си чист японец…

— Благодаря — поклони се дълбоко той. — Мисля, че не заслужавам такава похвала. Не сте ме обидила ни най-малко, защото дълбоко в душата си продължавам да бъда англичанин.

— Но сърцето ви е японско, нали? — попита тя, наля горещата вода в чашите и започна да я разбърква. Подаде му едната, той почтително я пое с две ръце. Изчака го да отпие първата глътка и едва тогава посегна към своята.

Мълчанието се проточи. Ейко гледаше в чая си с такъв интерес, сякаш там се беше скрила цяла вселена. Зададе няколко любезни въпроса за Чонг и Никълъс, за градината в дома му. Знаеше, че Полковника много обича тази градина, но почти никога не му остава време да се занимава с нея. Изпиха един чайник, тя се зае да запарва втори. В моменти като този най-важно е търпението, рече си той. Рано или късно Ейко ще каже това, което иска да каже…

Приключиха с поредните чаши ароматична течност и Ейко най-сетне вдигна глава:

— Имам известна представа за това, което вършите тук, полковник-сан… Не че ви шпионирам, но просто ми прави впечатление непрекъснатата върволица от хора, които вие и Оками-сан каните тук… — замълча, Полковникът търпеливо чакаше. — Лично аз приветствам това, което вършите за моята родина. И съм доволна, че допринасям с нещо за него, колкото й малко да е то…

Отново напълни чашите с чай, на масата между двамата се появи поднос с кремави сладкиши от соя, оформени като кленови листа. Полковникът захапа една от тях, отпи глътка чай. В устата му се смесиха горчивото и сладкото, вкусът беше странен, но приятен… Вкусът на живота, както вярват японците.

— Имам един клиент… — подхвърли Ейко. — Обслужвам го лично, защото ме предпочита пред останалите момичета…

Полковника моментално наостри уши. Ейко никога не говореше за своите клиенти. Фактът, че нарушава това правило именно сега, беше от изключително значение. В поведението й се долови колебание и той реши да й помогне:

— Смущава ли ви нещо около този клиент, Ейко-сан?

— Да — кимна тя. — Това е, точната дума… — Показалецът й леко докосна бузата. — Той има белези ей тук…

— Вероятно е бил ранен във войната. Такива белези оставят шрапнелите…

— Тези не са такива. Виждала съм белези от шрапнели, обикновено придружени от грубите шевове, които са правили във военните болници… — Поклати глава и продължи: — А тези белези са перфектни, разположени напълно симетрично върху лицето му… Кожата между тях е недокосната. — Показалецът напусна бузата и предупредително се вдигна във въздуха. — Виждала съм такива белези и преди… Върху лицето на една жена, която ги считаше за грозни и се срамуваше от тях…

— Искате да кажете, че става въпрос за пластична операция?

— Точно така.

— Да разбирам ли, че този човек е бял и вероятно американец?

— Да.

Полковникът внимателно я погледна. Защо му разказва за човек, който си е правил пластична операция? Това не може да е без причина.

— Не става въпрос за обикновена пластична операция — сякаш отгатна въпроса му Ейко. — По всичко личи, че лицето му е изцяло променено. Имам предвид костите, дори хрущялите… — Пръстите й нервно почукваха по масата. — Това най-ясно личи при скулите и челото му, които са изкуствено повдигнати… Носът му също е бил обект на търпеливо моделиране. Кожата около очите е изпъната, очевидно с цел да се промени формата им…