Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Ние. Добър знак за всеки следовател. Подложената на разпит личност започва да се идентифицира със следователя, противопоставянето се топи…

— Това е напълно възможно — кимна полковник Линеър. — Аз почти не я познавам, може би ще се наложи да поговоря с нея…

— Искрено ви желая успех — поклати глава Доноу. — Но тази жена не е като другите… Твърда като стомана, при това изключително коварна… — Натисна фаса в пепелника и веднага запали нова цигара. — Имам чувството, че Фейт Соухил е планирала живота си до деня на Страшния съд!…

Полковникът реши, че е време да смени темата. Попита Доноу дали знае нещо за къщата, притисната между два склада на брега на Сумида. Разбира се, пропусна да уточни, че тази къща е една от тайните явки на Фейт… Изчака отрицателния отговор на майора и се изправи:

— Добре, за днес е достатъчно…

— Искате да кажете, че съм свободен? — вдигна глава Доноу.

— Разбира се.

Доноу бавно се надигна, очите му с нежелание се насочиха към пачката снимки на пода.

— Можете да ги вземете — каза Полковника. — Имам и други копия…

Доноу се усмихна и леко поклати глава:

— По-добре да разчитам на паметта си…

Полковника го изчака да стигне до вратата и тихо се обади:

— Майоре…

Онзи с нежелание се обърна.

— Ще ви бъда много благодарен, ако откриете собственика на къщата край реката, за която ви споменах…

Зелените очи на Доноу опипаха за последен път снимките на пода, главата му бавно кимна.

Късно през нощта Оками потвърди основната част от информацията на Доноу за мафията. Неотразимо привлечен от приликата между „омерта“ — сицилианската клетва за вярност, и клетвата на Якудза в собствената си страна, той се беше заел със задълбоченото изучаване на живота на италианската и американската мафия, превръщайки го в нещо като хоби. Според неговите сведения фамилиите Леонфорте и Матачино бяха в състояние на безмилостна война, целта им бе Вашингтон и контролът над шепа продажни политици там. Голямата награда за победителя щеше да бъде сенаторът Джаклин Макейб — изгряващата звезда на американския политически небосклон.

— Искам да се захванеш с тази Фейт Соухил — рече Полковника.

— По какъв начин?

— Джак Доноу мисли, че тя е двоен агент. Работи не само за Леонфорте, но и за някой друг… Искам да зная кой е той.

Може би Пол Матачино „Черния“? — подхвърли Оками.

— Може би…

Оками насочи поглед към малкия прозорец на торукото и поклати глава:

— Идеята е много примамлива, но се страхувам, че е неприложима по отношение на Фейт…

— Защо?

— След премахването на Джони Леонфорте цялата мрежа е в наши ръце… Но въпреки това тя ме държи на разстояние… Опитах всичко възможно, но така и не разбрах каква е същинската й роля… — Оками се обърна да погледне Полковника в очите. — Затворена е като мида, а след смъртта на Джони живее като монахиня… Такова поне е моето впечатление… Разговаряме два пъти седмично по телефона, но поне от година не съм я виждал очи в очи…

— Къде, по дяволите, се е скрила? Може би в Сицилия?

— Нямам представа. Всичките ми опити в тази посока завършиха с неуспех…

— Продължавай — троснато нареди Полковника. — В бронята на тази жена не може да няма пукнатини!

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Оками, демонстрирайки конфуцианска покорност от най-чиста проба.

Но две седмици по-късно Оками все още нямаше никакъв напредък относно тайните на Фейт. Изправен до прозореца, Полковника наблюдаваше панорамата на Токио, която в дневните часове се променяше със скоростта на калейдоскоп. Напоследък възприемаше апартаментчето в торуко като втори дом, сякаш само тук се чувстваше в безопасност от враговете си. Продължаваше да мисли за тайната квартира на Фейт Соухил в промишления квартал, непрекъснато се питаше кой ли може да е собственик на малката къщичка между складовете. После изведнъж му хрумна, че няма да е зле да й хвърли едно око. Излезе в коридора и спря пред вратата на стаята, в която работеше Ейко. Когато беше свободна от клиенти, тя идваше тук, разтваряше голям тефтер и старателно записваше с калиграфския си почерк имената на гостите и точния ден и час на посещенията им при момичетата.

— Господин полковник — вдигна глава тя. Гласът й беше мек и напевен, усмивката й — почти скрита зад широкия ръкав на кимоното. — Тъкмо мислех да запаря чай, ще ми направите ли компания?

До този момент не беше канила на чай нито него, нито Оками. Макар и изгарящ от любопитство за тайнствената квартира на Фейт Соухил, Полковника не си позволи да отклони поканата й.