Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Жанг Хуа потръпна и отговори:

— Ши Зи-лин реши да ме превърне в примамка за съветското КГБ. Решихме да се представя като готов за изнудване обект, тъй като брат ми живее в Хонконг заедно със семейството си. Работата стана и в момента аз съм директно подчинен на генерал Даниела Воркута, директор на отдел С в КВР.

— Ще трябва да се запозная с начините за свръзка между вас и КГБ — веднага прояви интерес Ву Айпинг. — Искам да имам на разположение целия диалог между вас. Ще ми предоставите съответните документи.

— Това няма да е лесно, тъй като копия не съществуват.

— Чувството за вина ще ви помогне да откриете начин за копиране на оригиналите — твърдо отвърна Ву Айпинг. — По-нататък ще решим какво да правим. Ще изпълнявате преките ми заповеди и няма да споделяте нищо с никого. Не ме интересува какви трудности ще възникнат, те са изцяло ваша грижа.

Жанг Хуа потръпна от гняв при това брутално отношение, отвори уста да каже нещо, после промени намеренията си. Просто осъзна, че за момента няма абсолютно никакъв избор.

— Руснаците проявяват огромен интерес към Хонконг и Ши Зи-лин реши да ги използва за част от работата — поясни той. — Същността на операцията се върти около дезинформацията, с която подхранваме КГБ. На практика обаче разполагаме с високопоставен агент в Хонконг, който действа съгласно нашите инструкции.

— Кой е той?

— Кодовото му име е Митре, а истинското — сър Джон Блустоун — един от петимата тайпани на гигантския търговски конгломерат „Файв стар пасифик“.

— Искам кодовете за свръзка с Митре. Колкото по-скоро ги получа, толкова по-добре. А сега ми кажете нещо за отклоненията в официалната ни политика, които се поощряват от Ши Зи-лин.

— В тази връзка не зная абсолютно нищо. Той не споделя всичко с мен. Нямам представа за генералните насоки на операцията, а само за някои отделни детайли. Може би в документите, които ще ви предам, вие ще съумеете да откриете част от отговора на своя въпрос…

— Ще видим — промърмори Ву Айпинг. — Ще се срещнем довечера в осем. Ще се качите на автобус номер 9 и ще пътувате чак до последната спирка Хонг Миао. Ще ви чакам в чайната на три пресечки от депото.

— Донесете всичко, което поисках. В противен случай жена ви ще получи копия от снимките, които току-що скъсахте. По специален куриер — ярките му очи се заковаха в лицето на Жанг Хуа. — Надявам се, че всичко е ясно!

Жанг Хуа мълчаливо кимна с глава. Ву Айпинг се разсмя и поиска сметката.

— Горе главата, другарю министър. Не е лесна работа да станеш патриот.

Столингс беше живял доста време в Ню Йорк и се считаше за врял и кипял сред тълпите пешеходци в метрото. Но Токио беше съвсем друга работа. От години не беше се спускал под земята на този град. Забеляза, че станциите са изключително тихи и чисти, но блъсканицата беше невъобразима. Скоро се почувства като корабокрушенец сред безкрайната навалица.

Погледна часовника си. 12.28 часът. От тунела изскочи влак. Блестящата му муцуна се носеше с невероятна бързина, след миг композицията закова на перона, вратите изсъскаха. Отскочи назад в последния момент. Тълпата се втурна напред, срещу хората, които се опитваха да слязат. Настана невъобразима блъсканица, перонът се превърна в бойно поле.

Столингс гледаше как униформени служители с бели ръкавици донатикват пътниците във вагоните като сардели. После прозвуча звънец и вратите започнаха да се затварят. Униформените продължаваха да блъскат, най-сетне всички пътници бяха натикани. Добре смазаната хидравлика издаде тихо пъшкане и влакът потегли.

За момент Столингс остана почти сам в своя край на перона. Погледът му прекоси релсите и се спря на млада жена в розово-оранжево кимоно, обсипано със златни хризантеми, която стоеше точно срещу него. На краката й имаше дървени „гета“, в ръката се държеше „яномегаса“ — леко чадърче от намаслена оризова хартия. Дори от разстояние личеше, че е тежко гримирана като гейша. Кожата на лицето й беше мъртвешки бяла, устните — две кървавочервени черти.

Тя помаха с ръка.

Столингс моментално се напрегна. Подобна жестикулация на публично място, особено пък от жена, беше нещо съвсем необичайно. После сведе поглед към часовника си и видя, че е точно 12.30. Бръкна в джоба си и извади бележката, гейшата леко кимна с глава.

Бяха му необходими точно деветдесет секунди, за да намери пътя към отсрещния перон. Когато се появи там, гейшата го поведе към един от вагоните на току-що пристигналия влак. Вътре той разпери лакти и успя да осигури някакво жизнено пространство за двамата, след миг видя едно свободно място и й направи знак да, седне. Застана над момичето и го огледа. Беше изключително красиво.