Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Стисна зъби и рязко дръпна надолу прободената си ръка. Острието разпори кожата му, пред очите му се появиха звезди от непоносимата болка. Но нервните възли бяха освободени. Приведен напред, той се нахвърли върху гейшата. Здравата му ръка се протегна към основата на чадъра.

Вместо да се бори, гейшата леко се дръпна назад и му позволи да завърши атаката. Остави сабята в негово владение, а краткия миг на изненада използва, за да му нанесе страхотен удар „хвърчило“ в корема. Столингс замаяно се олюля, после се свлече в краката й. Косата му опря в коприненото кимоно.

Направи опит да се изправи, но пръстите й потънаха в рамото му. След миг цялата лява част на тялото му стана безчувствена. Опря кървящата си ръка на коляното. Заприлича му на ранена птица, безпомощна и неспособна да се помръдне.

Столингс дишаше тежко, кислородът сякаш не можеше да стигне до дробовете му. Пред очите му се появи черно петно и той потръпна от ужас.

Много пъти му се беше случвало да подкрепя ранените си другари във вихъра на боя, беше чувал шепота им въпреки свистенето на снарядите. От тях знаеше какво означава да се бориш за живота, който си отива, с очите си беше виждал как се вкопчват в него, въпреки сянката на смъртта.

В момента тази сянка надвисваше над главата на Столингс, той я позна и потръпна. Смъртта дойде превъплътена като гейша и това беше твърде необичайно. Не искаше да повярва на очите си, не можеше да допусне, че изящната женска ръка изсмуква жизнените сокове от тялото му.

Той потръпна от желание да се изправи и да смаже тази жена. Искаше да я види просната в краката си. Не го напускаше унижението от факта, че е бил победен от едно толкова крехко създание. Цял живот е бил воин, единственото му желание беше и да умре като такъв. А не по този начин…

После усети тънките пръсти в косата си, главата му отскочи нагоре, очите му се заковаха в избеленото лице на гейшата. Господи, колко е хубава, въздъхна в себе си той. Хубава и смъртоносна!

Очите й бяха по-тъмни от нощта, очертанията на устните й — съвършени. Зад главата й тичаха бели облачета, небето променяше цвета от яркосиньо към графитеносиво, после стана плоско като изпрано платно.

— Няма да ми кажеш това, което знаеш — прошепна гейшата. — Защото си професионалист.

— Няма нищо за казване — промълви Столингс и лицето му се разкриви от болка.

— Нищо ли? — чертите на лицето и помръднаха и изведнъж станаха грозни. — Напротив, има, при това много неща…

Столингс се закашля, в гърлото му сякаш пламтеше буен огън. Пръстите на жената бяха като стоманен капан. После ръката й се спусна към чатала му и дръпна ципа на панталона. Той е недоумение наблюдаваше как деликатните пръсти изчезват под плата. После го връхлетя болката. Агонизираща и ужасна. В сравнение с нея смъртта се превърна в желано избавление.

Потопен в огнените талази на тази болка, той сведе потно лице към краката си и започна да се изповядва като в църква:

— Искаха смъртта на Мариана Мейрък, изпълнението на задачата възложиха на мен… — гласът му звучеше като пропукването на сухо тръстиково стебло през зимата.

— Ти си нейният убиец — кимна гейшата. — Не попита ли за причините, поради които беше поискана смъртта й?

Смаян от това, което ставаше, Столингс замаяно промърмори:

— Не съм питал нищо, но подозирам, че причината е свързана с Ничиреншу. Те предполагаха, че именно тя го е предупредила за нападението на мъжа й в къщата за „О-хенро“.

— Убили са я, защото е била заедно с Ничиреншу?

Болката се усили, сякаш електрически ток докосваше нервните възли в тялото му. Гърдите му бурно се надигаха и отпускаха, сърцето блъскаше в гърлото му. Успя да поклати глава и това беше всичко.

— Ти си бил физическият изпълнител, но отговорност за смъртта й носи Ничиреншу… — гласът на гейшата беше нежен и тих като пролетен вятър.

С подлютени от пот и силно кървясали очи Столингс наблюдаваше промяната във външния вид на противника си. Свободната й ръка се вдигна нагоре и дръпна седефената шнола. Перуката безшумно падна сред храстите.

— А-а-а! — изрева Столингс. Силно гримираното лице изведнъж му се стори познато. Сякаш някой беше дръпнал завесата от прозорец и отвъд него се разкриваше ужасна, но позната гледка.

Нямаше никаква гейша, нямаше изобщо никаква жена.

— Кой си ти? — задавено прошепна Столингс. Черните очи се фокусираха върху лицето му.

— Дискретните ви въпроси от изминалата нощ бяха чути, господин Столингс. Аз имам много приятели в този град и именно от тях разбрах за интереса, който проявявате към мен.