Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Направи поръчките си, макар гостът все още да не беше пристигнал. Това не беше особено любезно, но той се чувстваше уморен и раздразнителен. Келнерът с бяло лице се поклони и побърза да изчезне. Очевидно предпочиташе да е по-далеч от министъра с мрачния израз.

Обзавеждането на залата беше оскъдно и грозно, както в повечето държавни заведения. Но готвачите бяха подбирани с изключително внимание и положително бяха сред най-добрите в Китай. Ву Айпинг не беше от хората, които обръщат внимание на обстановката, но гастрономическите му наклонности бяха широко известни.

Неприятна миризма докосна ноздрите му, той рязко вдигна глава. На съседната маса се беше настанил министър, когото познаваше само по лице, от устата му стърчеше тънка пура „Тай шан“, димът на която Ву не можеше да понася. Очите му се заковаха в човека, той скоро усети тежкия поглед и неволно се извърна. Лицето му пребледня, пръстите му забързано смачкаха пурата в пепелника. После поиска сметката си и побърза да изчезне.

В същия момент се появи и гостът на Ву Айпинг.

— Добър ден.

Стегнат в зле скроен и доста измачкан костюм, Жанг Хуа побутна очилата към основата на носа си. Изправи се до масата, извади ленена кърпичка и с отмерени движения избърса потното си лице.

— Моля, седнете — махна с ръка Ву Айпинг. Гостът не помръдна и той рязко вдигна глава: — Аз не хапя, ако това имате предвид!

Чаят пристигна и вниманието му моментално се насочи към димящата каничка. Напълни чашата си и едва след това предложи да стори същото с чашата на Жанг Хуа.

Жанг беше твърдо решен да не показва уплахата си, макар че след телефонното обаждане на Ву Айпинг беше на прага на припадъка. Направи цяло шоу с кърпичката, после бавно измъкна пакетче „Тяншан“ и изтръска от него една цигара с черен тютюн. Дори не погледна към чая.

Ву Айпинг го гледаше хладно и равнодушно.

— Ако държите да пушите, най-добре ще е да го сторите на някоя маса в далечния крайна залата — процеди той.

Жанг Хуа се изчерви, пръстите му повъртяха цигарата, после нервно я счупиха на две, а остатъците потънаха в джоба на сакото му.

— И тъй, и тъй се опитвам да ги откажа — промърмори той.

— Похвално — промърмори Ву Айпинг, но от тона му личеше, че изобщо не повярва на тази малка лъжа. В рамките на тридесет секунди Жанг изгуби толкова от достойнството си, колкото при нормални обстоятелства не би си позволил да изгуби за година. Стана му неприятно и реши да стори всичко възможно, за да промени хода на събитията.

— Времето ми е малко, затова ще ви помоля да бъдете кратък — рече предизвикателно той.

— Както желаете — кимна Ву Айпинг и започна да сгъва дългите си пръсти пред лицето му. — Ще бъда откровен. Докато Ши Зи-лин държи под контрол армейското командване, нито аз, нито някой друг от членовете на тъй наречения „кун“ може да направи нещо съществено за промяна на политиката ни. По тази причина реших да сменя тактиката — на лицето му се появи бледа усмивка. — Вие, другарю министър, ще ми доставите… хм… вътрешна информация за хонконгската операция на Ши Зи-лин. Искам да знам всичко за нея, при това в кратки срокове. — Дланите му се разтвориха като листенцата на отровно цвете. — Защо да не започнем още сега?

Жанг Хуа изпита остър недостиг на кислород в дробовете си. Никога през живота си не беше срещал китаец като този насреща му. Вдигна чашата и механично я опря в треперещите си устни. Беше твърде развълнуван, за да усети вкуса на чая. Просто почувства устата си пълна с течност и конвулсивно преглътна.

— Трябва да се примирите с фактите, приятелю — продължи Ву Айпинг. — Ши Зи-лин вече е твърде стар. За ваше нещастие — и сериозно болен. Състоянието му се влошава с всеки изминат ден… Нашето време приближава. А вие имате избор — или да се присъедините към нашия „кун“, или да потънете заедно с Ши Зи-лин…

— Какво?!… — Жанг Хуа беше принуден да намокри устните си с глътка чай, преди да бъде в състояние да продължи. Справедливото му възмущение беше толкова голямо, че предметите започнаха да се мержелеят пред очите му. — Предложението ви е чудовищно! Искате да стъпча в калта всичко, в което съм вярвал и за което съм работил през целия си съзнателен живот! Ши Зи-лин е нещо повече от учител за мен. Той ми е като баща! — Отмести стола си и скочи на крака. — Изпитвам огромно отвращение към вас! Не мога дори да дишам един въздух с човек като вас, камо ли да пия чай с него!

Ву Айпинг направи видимо усилие да потисне прозявката си.