Ерик Лустбадер: Владетелят (Част II)

Джейк никога не беше печелил каквото и да било, но това не му пречеше да стои с часове пред машината, омагьосан от ярките мигащи лампички, бръмченето на различни електронни сигнализатори, оглушителния звън при улучване на печеливша комбинация.

Спомените му от „пачинко“ не бяха особено добри. Един мрачен зимен следобед избяга от лекции и започна да играе.

Колкото повече наближаваше сесията, толкова по-често отсъстваше от университета. Тъжен и самотен, той се отдаде на играта не толкова със страст, колкото с отчаяние. Търсеше онова психическо облекчение, което напоследък не можеше да намери дори в залите за бойни изкуства.

Следобедът, напоен с отровна цинкова светлина, най-сетне се източи. Повлече се към стаята си в студентското градче, обувките му хрущяха по замръзналия сняг. А там завари телеграмата, свила се като змия в леглото му. Разкъса плика с треперещи ръце и прочете краткото съобщение. Семейство Мейрък беше загинало при автомобилна катастрофа. Челен удар е движеща се в противоположна посока кола, чийто шофьор се оказал пиян…

Сега вече нямам никого, помисли си Джейк. Ръката му инстинктивно се протегна към велурената торбичка. Остана му единствено „фу“ — една тънка нишка, която го свързваше с миналото.

Макар че семейство Мейрък бяха успели да му вдъхнат усет за миналото, бяха му разказали всичко за майка му и баща му, той продължаваше да се чувства откъснат от света.

Заниманията в университета бяха едва преполовени, но Джейк си събра багажа и още на другия ден отлетя за Хонконг. Интересът му към учението угасна завинаги.

Цели три години не беше се прибирал в колонията, малцината приятели отдавна го бяха забравили. Оказа се абсолютно сам. Семейство Мейрък бяха космополити, животът им в Хонконг по нищо не се различаваше от живота, който бяха водили в Шанхай — самотен и независим, без близки хора около себе си.

Изпаднал в дълбоко отчаяние, Джейк се гмурна в опасния мрак на хонконгските улици. Той също се беше превърнал в космополит, в безотечественик. Благодарение на наученото от Фо Саан бързо си създаде нови връзки и приятелства, няколко месеца по-късно вече се радваше и на известна репутация.

Репутация, благодарение на която го откри Ундерман.

— „Пачинко“ стана популярна в момента, в който автоматите бяха пуснати в обращение — зае се да обяснява Комото, докато двамата бавно пристъпваха в дългата зала с дрънчащи по стените машини. От многобройните тонколони се лееше оглушителна рок музика, но никой от посетителите не й обръщаше внимание. Мъже, жени и младежи настървено дърпаха металните лостове, изцъклените им от напрежение очи не изпускаха светещите индикатори. — Говори се, че играта е измислена от някакъв индустриалец, фалирал непосредствено след войната. Складовете му били задръстени със стоманени топчета за лагери, които вече никой не търсел… — от устата на оябуна излетя кратък смях. — Не зная дали е така, но след войната японците имаха нужда от нещо като „пачинко“. С помощта на ярките светлини и оглушителната музика ние успявахме да забравим годините на нищета и унижение. Тази забава е евтина и увличаща, помагаше ни отлично да запълваме свободното си време.

Спряха зад гърба на някаква старица, която блъскаше лоста с яростно настървение. Долната част на лицето й беше покрита с марлена маска против грип и това беше доказателство за доброто й възпитание.

— Преди години клановете на Якудза, включително и този, който управлявам аз, са водели жестоки битки за контрол над заведенията за „пачинко“ — добави Комото и зае място пред автомата до старицата. Извади едно топче и започна да играе. Джейк с учудване следеше действията му. Оябунът сграбчи металната кутия и я разтърси, бавно и внимателно огледа разположението на металическите прегради, нагласи лостчето. Постави топчето в улея и рязко го дръпна. Металната сачма се стрелна нагоре и с оглушително потракване започна да се блъска в металическите прегради. Замигаха разноцветни лампички, зазвънтяха камбанки. В резултат бяха спечелени цяла дузина топчета.

Машината беше заредена отново. Церемонията се повтори, резултатът отново беше смайващ.

— Как го правиш? — не можа да се въздържи Джейк.

Лицето на Комото светеше от задоволство.

— Като дете обикалях игралните зали заедно е баща си — отвърна. — Той беше оябун и хората по техническата поддръжка охотно ме учеха на някои трикове. Наричаха ги „кугиши“ — „нокътчета“… През нощта, след затварянето на заведението, те отварят всяка машина поотделно, зареждат я с топчета и нагласят положението на металните пластинки. — Раменете му леко помръднаха. — Основен принцип в играта на „пачинко“ е балансът. Разтърсиш ли кутията, балансът отива по дяволите и топчето тръгва по съвсем други пътища.