Ерик Лустбадер: Владетелят (Част II)

— Умишлено се върнах тук — прошепна той, затвори очи и се остави на нежното докосване на пръстите й. — Високо в планините стана нещастие, умря един човек. Времето беше лошо… Имаше буря, имаше кръв… — говореше тихо и унесено, сякаш насън. — Тя се изтръгна от ръцете ми… Кръвта й ме обля… За частица от секундата душите ни се сляха… После бурята я отнесе в пропастта…

— Земята се беше размекнала от дъжда. Започна свличане, повлече ни и двамата… Аз се хванах за дънера на едно дърво, исках да спася и нея… — клепачите му здраво се стиснаха. — Исках да я спася!

Камисака неволно започна да го люлее в прегръдката си така, както го беше правила майка й. Гласът й затананика старата приспивна песничка, думите на стихчето излитаха разпокъсани, натежали от сълзи…

Джейк се събуди от нетърпимия блясък на строшени стъкла в главата си. Беше сънувал Мариана. Лежеше гол в стая, запълнена със странна, разсеяна светлина. Беше студено, трябваше да подскача до пълно изтощение, иначе тялото му бързо се сковаваше. Стените и таванът на странната стая бяха боядисани в сиво, едната представляваше огромен панел от дебело стъкло. Отвъд него беше Мариана. Намираше се в апартамента им, заета с обичайната за всяка домакиня дейност. Стана от леглото, отиде до тоалетната, изми се, после се облече и среса косата си. След това седна пред тоалетната масичка в спалнята и започна да пише писма. Привърши, хапна лека закуска и седна в любимия си люлеещ се стол с вестник „Поглед в огледалото“ в ръце. Изглеждаше така, сякаш очаква някого. След известно време разбра, че чака него.

Притисна нос към дебелото стъкло и я повика. Звукът от гласа му отекна като в тунел, вълните на ехото с грохот се стовариха върху главата му.

Мариана не му обръщаше внимание.

— Ето ме, тук съм! — крещеше с пълно гърло Джейк. После се събуди от блясъка на натрошени стъкла, прегракнал до онемяване.

Изстена и в съзнанието му се появи споменът за пиянството с Микио Комото. Откъм фузумата се разнесе дискретно почукване. Надигна се от футона и подвикна:

— Влизай, буден съм.

Вратата се плъзна встрани и на прага се появи оябунът. Беше свеж и току-що избръснат, облечен в лек памучен панталон и светла риза. Дървените чехли на краката му стъпваха безшумно върху татамито.

— На това буден ли му викаш? — ухили се той.

— Уф! — изпъшка Джейк.

Комото му подаде чаша, пълна догоре с нещо, което приличаше на бича кръв.

— Какво е това? — направи опит да я подуши Джейк.

— Ако имаш някакво уважение към тялото си, трябва да я изпиеш — отвърна Комото. — Наведнъж, друг начин няма… — от устата му излетя весел смях при физиономията на Джейк, който почти се задави от гъстата лютива течност. Носът му моментално протече. — Прочиства и синусите — добави той и пое чашата. — Ще се видим след двадесет минути. Тоши-сан ще ти покаже къде е банята.

В рамките на посоченото време Джейк се почувства отново човек, макар че състоянието му трудно би могло да се нарече перфектно. Ризата с къс ръкав му беше съвсем по мярка, докато панталонът от мек памук се оказа малко къс.

Стана му някак тъжно, струваше му се, че дефектът на японската дреха е свързан по някакъв начин със смъртта на Мариана в тази страна, под един от непристъпните върхове на най-високата й планина.

Закуската им беше спартанска — оризови сладкиши и чай. Никой от двамата нямаше желание за нещо по-сериозно в стомаха си.

— Къде отиваме? — попита Джейк, когато Комото, стана и го поведе през градината.

— Открих, че човек трябва да освежава живота си — отвърна Комото и отвори вратичката на една от колите пред къщата. — Сложните проблеми могат да се решават в творческа атмосфера. Уморих се от мрачната къща и тежкия ни разговор. — Запали мотора и изкара колата на алеята. — Затова отиваме да се позабавляваме.

Не след дълго Джейк установи, че за Микио Комото забавлението означава „пачинко“. Навлязоха в Гинза и потънаха сред сиянието на огромните неонови реклами. Улиците и тротоарите грееха в разноцветни светлини, дори небето беше избледняло от тях.

Скоро се изправиха пред хромираната врата на една зала за „пачинко“. Джейк познаваше тази игра от годините на следването си в Токио, слухът му отдавна беше свикнал с потракването на металните топчета във вертикалната стъклена кутия, запълнена с различни улеи и препятствия.

Играчът си купува шепа топчета, подрежда ги в специалния стартов улей и ги изстрелва нагоре с помощта на силна пружина, от която стърчи метално лостче. Именно тази пружина се казва „пачинко“ и е дала името си на цялата игра. Целта е да се спечелят максимален брой точки с наличните топчета.