Ерик Лустбадер: Владетелят (Част II)

Зрителите обаче не помръднаха. Надвесени през перилата, те напрегнато се взираха в далечината, всеки таеше надеждата пръв да види лодката победител.

— Кой е пръв?

— Кой спечели? Достопочтения Чун или Тцун-Трите клетви?

— Проклето да е шибаното време и всичките метеоролози! Не виждам нищо!

След малко тълпата нададе вик на тържество.

— Т. И. Чун печели! Победител е Достопочтения Чун! Само с няколко сантиметра! Съперниците му чупят гребло! — Велики Боже! — изкрещя Суун. — Днес е моят щастлив ден!

И моят, въздъхна доволно Т. И. Чун и мислено потърка ръце. В главата му изплува древната китайска поговорка: „Уловиш ли вятъра, нищо не може да те спре.“

Пороят намаля и познатата панорама отново изплува около залива. Състезателните лодки унило подскачаха по вълните, гребците бяха полегнали напред в крайно изтощение, пороят плющеше върху главите им.

Новата серия разноцветни фойерверки разцъфна сред дъжда като екзотично цвете. На яхтата се сервираше шампанско. Светнал от радост, банкерът Суун вдигна чашата високо над главата си.

— За здравето на Т. И. Чун — победител за втори пореден път в регатата!

Отговори му мощен рев, крясъците се сляха с ниско надвисналите облаци, от които продължаваше да се лее топла вода.

Сър Джон Блустоун издебна момент на затишие и изведе Т. И. Чун от тълпата бизнесмени, които го бяха наобиколили.

— Само благодарение на съдбата ли спечелихте днешната гонка? — попита той.

— Че на какво друго? — сви рамене Чунг и огледа с присвити очи високия чужденец.

— Миналата година някаква джонка пресече пътя на водача, сега пък се счупи гребло на един от съперниците. И двата инцидента станаха на броени метри преди финала. И в двата случая от тях печели вашата лодка.

— Съдбата често си прави шеги — отвърна с безразличие Чунг.

— А ако откаже?

— Тогава трябва да я подтикнем, господин Блустоун — отвърна Чунг и изчетка някаква прашинка от безупречния си костюм.

И двамата проявяваха предпазливост, опипваха почвата от всички страни. Това беше съвсем естествено поведение за хора, решили да сключат нов делови съюз.

Събрал е всички тайпани, за да им покаже могъществото си, помисли Блустоун, докато надничаше в умните тъмни очи на Т. И. Чун. Особено като им демонстрира и близостта си с мен. На мен пък иска да покаже докъде се простира властта му, имам чувството, че съм в художествена галерия. Сега главното е да разбера дали показва цялата си власт…

— Спечелихте ли нещо днес? — попита небрежно Блустоун.

— От къде на къде? — погледна го безизразно Т. И. Чун. — Знаете, че участниците в гонката нямат право да залагат.

— Просто си помислих, че отново сте ми подготвили изненада — усмихна се леко Блустоун.

— Нима очаквате да се занимавам с дребен комар? — потъмня лицето на китаеца.

— А защо участвахте в регатата?

— За да победя, господин Блустоун — малко троснато отвърна Т. И. Чун, очевидно раздразнен. — За да не позволя на Тцун-Трите клетви да трупа дивиденти. Те ще му трябват по-късно в бизнеса, който струва стотици милиони… — Овладя се и сви рамене: — Но най-главното е честта…

Блустоун ясно разбра, че събеседникът му имаше предвид съвсем други неща. Огънчето, появило се в очите на Т. И. Чун, беше сигурно доказателство за това.

Загадката е в Тцун, въздъхна в себе си Блустоун. Защо двамата се мразят толкова силно? Как бих могъл да се възползвам от тази омраза? При това бързо, още през следващите седмици?

Камисака отвори на почукването му и ахна от изненада.

— Буда! — прегърна го тя. — Изглеждаш така, сякаш си бил в страната на сенките!

Ничиреншу знаеше, че допуска грешка, като идва тук, но въпреки това го стори. Много по-разумно би било да прекоси града и да отиде във фамилната вила на Кисан. Умът му отчиташе този факт, но сърцето говореше друго.

Отбягна къщата на Кисан, защото там не се чувстваше в безопасност. Докато тук, в тази „усагигоя“ в сърцето на Токио, в душата му нахлуваше спокойствието…

След нападението срещу планинската хижа в полите на Сабята той получаваше чести пристъпи на отчаяние. Върхът настъпи по време на екзекуцията на Джерард Столингс. Би трябвало да изпитва удовлетворение от смъртта на човека, който уби Мариана Мейрък, но на практика не стана така. Някъде дълбоко в съзнанието му продължаваше да мъждука ужасното видение — шибано от едрокалибрените куршуми, тялото на Мариана се откъсва от скалата и литва в бездънната пропаст. Усещаше топлата й кръв върху лицето си, чувстваше как драска с нокти по скалата, решен да я достигне на всяка цена…