Ерик Лустбадер: Владетелят (Част II)

Най-сетне си даде сметка, че може да го задържи при себе си само ако вникне до корените на душата му, ако разбере мотивацията му. Дали ще убие още някого, когато излезе оттук? Не знаеше, не се интересуваше. Не искаше да я напуска и това беше всичко.

Безгрижието й по отношение на тази страна от живота му беше напълно умишлено. Отказваше да види тъмната част от този живот с упоритостта на капризно дете. Интересуваше я единствено другата, светлата част — свързана с щастието да бъде до него.

Сега обаче нещата изглеждаха различно. За последните шест месеца някак изведнъж беше пораснала, неусетно се беше превърнала в жена. Ничиреншу беше нейната грижа и отговорност. Трябва да я поеме, ако иска неговата любов, ако иска пълнота в отношенията им. А някъде дълбоко в душата си усещаше, че това ще помогне и на него…

Но как да направи първата крачка?

Коленичи на пода до отпуснатото му тяло. Носеше леко дневно кимоно, отдолу имаше тънко копринено бельо. Обикновено се обличаше в европейски дрехи, но у дома все още предпочиташе удобството на традиционното японско облекло.

Знаеше, че едва ли ще го утеши с думи, едва ли ще го накара да излее душата си. Затова предпочиташе да мълчи.

В съзнанието й изплува стихчето „хайку“ от детството, което майка й беше превърнала в нещо като приспивна песен:

Тези думи се бяха превърнали в заклинание в детските й години, с тях заспиваше, с тях се събуждаше… Никога не успя да вникне в техния смисъл, за нея бяха просто част от поезията на Шики, пречупена през мелодията, измислена от майка й.

Разбра значението им много години по-късно, в един малък токийски музей. Там попадна на дървена плочка с летописи на Андо Хирошиге, в които се споменаваше за тържествен парад на самураите по случай присъединяването на няколко централни японски провинции към столицата Едо и създаването на японската държава. Това станало по време на шогуната Токугава. Веднага си представи как на мястото на блестящите воини днес се поклаща единствено суха трева, а храмовете на древните „даймийо“ тънат в забвение.

Сега същото стихче я караше да мисли за Ничиреншу. Стори й се, че Шики греши, въпреки тъжната красота на мисълта му. Защото пред нея беше един жив самурай от времето на Токугава. Вероятно беше последният, вероятно изобщо не си даваше сметка какъв анахронизъм е неговото съществуване. Някой трябва да му го покаже.

Въпреки тези мисли продължаваше да мълчи.

През отворения прозорец долиташе грохотът на модерно Токио — странна какофония от съскане на гуми, ръмжене на мотори и вой на сирени. Неоновото сияние на нощния град изпълваше малката „усагигоя“ с бледа, фосфоресцираща светлина, оцветяваше в розово и синьо стените и тавана, нейните скули и неговите коси. Електрическият вентилатор жужеше като нощно насекомо. От стълбището долетя потропване на обувки, кратък разговор, затръшване на врата.

Тишина.

Макар и потопена в съвременния живот на Токио, Камисака обърна взор към миналото. В Едо е имало единствено ефирни коприни, безупречни прически и изтънчено поведение, присъщо на жените самураи. По външни маниери то се доближава до поведението на куртизанките, но същността му била блестяща и твърда като самурайска стомана.

В стаята се промъкна неподвижно спокойствие, какофонията на токийската нощ бавно заглъхна. Във въздуха се настани „ма“ — чувството за пауза в пространството…

Може би защото нямаше какво да каже, Камисака премина към действие.

Ръката й бавно прекоси пространството между тях и го докосна, кожата й изглеждаше призрачносиня от неоновото сияние. Това беше жест на безкрайна обич и грижа и Ничиреншу веднага го разбра, макар да беше обърнат с гръб към нея.

Тялото му бавно се извъртя на футона, очите му се заковаха в нейните. Ръката й остана на бедрото му. Връзката беше по-силна дори от най-силния вик, притежаваше недостижима за гласа дълбочина.

Камисака със смайване установи, че той е плакал, още по-смаяна беше от факта, че й позволява да види това. Сърцето й се разтопи, очите й се насълзиха, но тя стисна клепачи и успя да запази спокойствие. Нямаше никакъв смисъл да показва как мъката му събужда емоциите в собствената й душа. Несъмнено би го приел като признак на слабост от нейна страна, като повод за унижение…

Сега вече искаше да говори, но нямаше кураж да наруши всеобхватното „ма“, настанило се в стаята. Беше убедена, че с помощта на едно леко докосване беше успяла да го изтръгне от лапите на агонията.