Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

— Това е добре — обади се Жанг Хуа. — Не предприемайте нищо и внимавайте Блустоун да не си навира носа твърде дълбоко в „Кам Сан“. Съгласен съм с тази тактика.

Ву Айпинг му хвърли презрителен поглед.

— Сега разбирам защо никога не сте надскочили нивото, на което се намирате в момента — процеди той. — Аз не искам да унищожа „Файв стар пасифик“, а Ши Зи-лин. Ясно е, че тази компания е ключът към неговите тайни планове. Към „Кам Сан“, който е изцяло мой проект! Зная, че той е противник на тайните ни планове по отношение на централата. Надява се, че посредством своята търговска къща ще успее да държи в ръцете си достатъчно власт, за да саботира моите усилия. Ето защо аз искам „Файв стар“ да бъде оставена на мира. Искам да го накарам да затъне дълбоко в мрежата на „чуждестранните дяволи“, без надежда да се измъкне оттам.

Помълча малко, после избухна в смях:

— О, да! Мисля, че открих разрешението! Ще поставим капан на Ши Зи-лин вътре в собствената му компания!

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбирате! — подхвърли жлъчно Ву Айпинг и събеседникът му неволно потръпна. — Но не очаквайте да ви давам разяснения, не съм толкова глупав. Искам да бъда абсолютно сигурен, че ще спипаме неподготвен Ши Зи-лин. Затова няма да се подлагам на никакви рискове.

Умът му напрегнато работеше. Пропусна да съобщи на Жанг Хуа, че останалите членове на неговата група вече търсят банките и финансовите институции, отпуснали краткосрочни кредити на „Файв стар“. По всичко личеше, че те ще се окажат смайващо много на брой. Макар да изглеждаше относително стабилна, компанията беше затънала до гуша в дългове.

Вече беше създадена фиктивна фирма за изкупуване на тези дългове, името й беше „Яо Син Кюн“. Ву си даваше сметка, че за тази операция ще бъдат необходими милиони. Нито един от собствениците на фирмата нямаше пряк достъп до тези суми, които в основната си част се теглеха от държавния бюджет и от бюджета на отделни предприятия. Включително Научноизследователският институт на самия Ву Айпинг, Рискът беше огромен, но си заслужаваше. В крайна сметка не само ще разоблича предателството на Ши Зи-лин, но и ще сложа ръка върху „Файв стар пасифик“, въздъхна Ву Айпинг.

Започна да се спуска от Великата стена, на лицето му играеше усмивка. „Мишката“ Жанг Хуа покорно го следваше.

— Радвай се на последните си спокойни дни, Ши Зи-лин — извика той и вдигна ръце към небето.

Микио Комото се срещна с Джейк в една денонощна закусвалня в стария квартал Асакуза, разположена непосредствено до храма Канон. Една от най-големите забележителности на Токио, Храмът на богинята на милосърдието, привличаше денонощно плътен поток от туристи. Паркът около него винаги беше оживен.

Свечеряваше се. Хората бързаха да се приберат у дома за вечеря, майките викаха децата си от градината, старците невъзмутимо продължаваха да играят „го“, отегчено разменяйки помежду си последните клюки за деня.

Смогът, съдържащ в себе си някаква странна смесица от водни капки и изгорели газове, проблясваше като сапфир под последните лъчи на слънцето. Очертанията на храма ставаха още по-внушителни в сгъстяващия се мрак.

Закусвалнята представляваше голям фургон на колела с малки дървени масички, край които бяха наредени отопляемите поцинковани корита с готова храна. Предлагаше китайски и японски макарони, пиле на грил и „оден“ — задушено месо с най-различни зеленчуци и подправки, обилно полято с люта горчица. Именно това си беше избрал Джейк.

Микио придърпа един стол и също си поръча „оден“. Хората около тях оживено разговаряха и, както често се случваше в Япония, споделяха един с друг такива интимни неща от живота си, каквито за нищо на света не биха споделили със съпругите си.

— Какво откри?

— Нищо — мрачно отвърна Джейк. Поля храната си с допълнително количество горчица, взе чифт евтини пластмасови пръчици и лакомо се нахвърли върху нея. Раздели се с Микио пред игралната зала, проведе кратък телефонен разговор с японеца, с когото се беше свързал в обществената баня, после се насочи към квартала Ропонги. В продължение на три часа напразно се беше опитвал да измъкне от информатора си нещо съществено. — Отново сме там, откъдето тръгнахме…

— Не съвсем, Джейк-сан — промърмори Комото. Хранеше се със смайваща бързина, опрял купичката със задушено в брадичката си. — Аз също не стоях със скръстени ръце. Подскачах от цвят на цвят като работлива пчеличка, събирах капчици нектар. Малко преди да тръгна насам, получих една доста интересна информация. Може би ще се окаже, че Шизуки-сан е имал сериозен съперник за ръката на началническата щерка…