Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Познаваше силата на тялото си, знаеше какво е въздействието му над мъжете. Не можеше да бъде другояче, тъй като тя беше една изключително прагматична жена. Опозна предимствата на тялото си още съвсем млада, душата й беше изпълнена с решимост да ги използва докрай, за да изкачи трудните стъпала на бюрократизираното съветско общество.

Даниела не беше лека жена, тя просто използваше секса както умните мъже около нея използваха своите връзки и влияние. Бързо открила, че никой от тях не е склонен да се довери на умствените й способности, тя прибягваше до гъвкавото си тяло и пак постигаше това, което иска да им внуши.

Така беше постъпила с Карпов, така беше постъпила и с полковник Валентинин, и с лейтенант Толчин преди него. Беше убедена, че методите й ще имат успех и при Юри Лантин, но веднага си даде сметка за доста по-различната обстановка, в която се намираше. Именно към тази обстановка се беше стремила в продължение на години, но присъствието й тук бе свързано и с огромни рискове.

— Трябва да ме поздравите — промърмори Лантин след богатата вечеря, вече успял да поднесе гъстото и ароматно турско кафе, което Даниела много обичаше. Случайност ли беше това, или част от програмата? — Нашата марионетна война с Китай се развива изключително успешно.

— Имате предвид сблъсъците с виетнамците в граничните райони на провинция Юнан?

Лантин бавно кимна с глава.

— Тази сутрин агенция „Синхуа“ излезе с нова декларация срещу „въоръжените провокации“ и предупреди, че към района се насочват нови тридесет дивизии от Китайската народна армия.

— Да разбирам ли, че това е ваша заслуга?

— Карпов несъмнено би казал, че заслугата е негова — усмихна се Лантин. — Но идеята действително беше моя. Както и една друга — да изпратя в Япония екип на отдел С със задачата да ликвидира Ничиреншу.

Даниела се задави, изпита усещането, че обилната храна се качва обратно в гърлото й. Сърцето й лудо заблъска.

— Вашата заповед беше да изпратя екип на КВР, който да наблюдава отблизо действията на Ничиреншу — прошепна тя, правейки отчаяни опити да възстанови спокойствието си. — Карпов знае ли какво сте сторили?

— Карпов е… как го казваха западняците?… В малкото ми джобче… Достатъчно му е да се кичи с ордени и парадни униформи, да има няколко копейки в джоба си… — на лицето на Лантин се появи широка усмивка. — Изпийте си кафето, Даниела. Наистина е добро. — Напълни отново чашата си, тишината се нарушаваше от тиктакането на старинен стенен часовник зад вратата, което изведнъж й заприлича на дишането на възрастен астматик.

— Значи се намесихте и поехте ръководството на един от моите екипи — установи след известно време тя.

— Просто направих малки корекции в програмата му — поклати глава той.

— При което пренебрегнахте началническите ми правомощия и ме направихте за смях!

— Нищо подобно, само им дадох няколко допълнителни указания.

Даниела изведнъж си даде сметка, че този разговор му е някак странно приятен.

— И всички са мъртви! — отсече тя с тон, в който нямаше никакво съмнение относно вината и отговорността за унищожените агенти.

— Така е — поклати глава той. — Просто не отчетох опасността от намесата на онзи американски агент.

— Джейк Мейрък.

— Същият — отвърна той и насочи поглед към тъмния прозорец. — Чудя се какво е търсил там… Даниела отказа да се хване на въдицата.

— Операциите на отдела са моя работа! — отсече тя и веднага установи, че точно това е отговорът, който Лантин беше чакал от нея. Ръката му се спусна под масата и се появи обратно с някакъв предмет.

— Да разбирам ли, че и това е ваша работа? — тихо попита той.

Даниела с мъка се въздържа да не извика. Света Богородице! Той разполага с шифъра на „Медея“!

Питър Енг чакаше в огромното мраморно фоайе на къщата на Андрю Сойър, издигаща се в полите на планината над залива Шек-О-бийч. Построена в типично американски стил, сградата изобилстваше от солидни букови мебели и широки вградени гардероби. По стените бяха окачени картини от неизвестен художник. На една от тях беше изобразен Даниел Мартин Сойър — дядото на Андрю, облечен в ловен костюм и изправен на фона на любимите си планини във Вирджиния. На стената срещу него имаше огромен портрет на Бартън Сойър — бащата на Андрю. Той също беше с ловен костюм, но зад него се виждаха хонконгското пристанище Виктория и първите постройки на днешния квартал Колуун, появили се преди около седемдесет години.