Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Енг знаеше, че портрет на самия Андрю е окачен в кабинета му. На него той не беше облечен в ловен костюм, но за фон си беше избрал връх Виктория и това, макар и частично, спасяваше семейната традиция.

Енг трябваше да дискутира важни въпроси с домакина, но все още го караха да чака в хладното фоайе. След няколко минути чакълът на алеята пред входа пропука под гумите на тежка лимузина, той скочи от стола си и пристъпи към вратата.

Хвана дръжката и я отвори с дълбок поклон.

— Добър вечер.

— Добра да е и за теб, млади племеннико.

Във вестибюла пристъпи дребен китаец с торбест панталон и широко, зле скроено сако. Ярките му очички любопитно огледаха вътрешността на салона и се заковаха върху препарираната бизонска глава над вратата, която водеше към кабинета на Андрю Сойър.

— И това ли е една от противните традиции на „гуай лох“? — изви вежди той.

— Имаш предвид бизона ли, вуйчо? — това обръщение се използваше като знак на почит сред близки хора, които рядко са кръвни роднини. В случая обаче то можеше да се тълкува и буквално, тъй като двамата действително бяха вуйчо и племенник. — Това животно се въди в Златните планини. Бащата на уважаемия мистър Сойър го застрелял още като юноша. Взел го със себе си, когато се преселил тук, преди близо сто години…

— Трофей, значи — промърмори с едва доловима погнуса Достопочтения Чен.

— При тях това е свързано с доказателство за мъжественост — поясни Енг. — Подобни ритуали се срещат и на други места по света…

Черните, подобни на копчета очички на Достопочтения Чен се спуснаха към лицето на Питър Енг.

— Но „чуждестранните дяволи“ си остават „чуждестранни дяволи“, нали така, млади племеннико? Продължават да трупат пари в банките, продължават да разсъждават като животни. За съжаление ние имаме нужда от тях… — очите му отново се насочиха към трофея: — Никога не забравяй как гледат на нас. Точно като на този трофей, нали? Изгарят от желание да ни препарират и окачат в спалните си…

— Я ми кажи, млади племеннико, докога ще скланяме глава и ще се примиряваме с робството? Не е ли по-добре да се откажем от този живот? — очите му ярко запламтяха. — Никога не забравяй, че си китаец, синко!

— Аз съм шанхаец, точно като теб — поклати глава Енг. — Но какво да кажем за кантонците, за Чиу-чоу? Те са…

Нямаше смисъл да продължава. Достопочтения Чен изрази отношението си кратко, но ясно — обърна се и се изплю в ъгъла.

— Ето защо сме роби, вуйчо — упорито добави Енг. — Защото сме разединени. Ако китайците се сплотят, те…

— Никога! — прекъсна го мрачно Достопочтения Чен. — Тази идея е обречена. Шанхайци, кантонци и Чиу-чоу никога не могат да работят заедно, просто защото не си вярват. — Никога! — повтори на глас той.

— Уважаемият господин Сойър те очаква — склони глава Енг.

— Ще ти кажа нещо, млади племеннико — промърмори Чен. — Едва ли щях да бъда тук, ако този „гуай лох“ Сойър не беше се появил на последната ни среща в Макао.

— Работим заедно, вуйчо. „Грийн Панг“ и „Сойър & синове“ трябва да търсят взаимната изгода, но едновременно с това трябва и да се подкрепят.

За момент Достопочтения Чен замръзна от гняв. Дали този хлапак Питър Енг не ме учи на маниери, скръцна със зъби той, но после отхвърли тази мисъл. Младежът просто е верен служител на Андрю Сойър и в това няма нищо лошо. Дълбоко в себе си Чен не приемаше подобно отношение на китаец към „гуай лох“, но нямаше друг избор, освен да се примири. На всичкото отгоре Енг беше прав: съюзът между тях действително носеше взаимна полза. Затова няма смисъл да се държи толкова остро. Отдавна се беше научил да се усмихва, докато сърцето му оставаше каменно.

— Нали затова приех предложението ти? — направи се на учуден той. — Но не очаквай да променям мнението си. Всички сделки между моята триада и „Сойър & синове“ ще се осъществяват единствено чрез теб.

Андрю Сойър ги очакваше в просторния си кабинет. Изправен на крака, той направи дълбок поклон и побърза да предложи на Достопочтения Чен най-удобното място в помещението — собствения си тапициран с кожа стол. Той се намираше в единия от ъглите на челно място сред гарнитура от удобно канапе и ниска масичка с бронзови крачета.

— Много съм доволен, че ми отделихте от времето си, Достопочтени Чен — проговори Сойър, който умишлено използваше шанхайския диалект. Наблюдавайки скованата усмивка на китаеца, той си даде ясна сметка, че предстоящият разговор няма да е от лесните. Сипа уиски „Джони Уокър“ по чашите, предложи лед, но всички отказаха.