Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

През една-две маси от тях седеше възрастен японец, който поливаше макароните си със саке от доста време насам. Облегнал се назад, той подхвана тъжна и протяжна мелодия. Имаше приятен тенор и пееше добре като истински професионалист. Алкохолът очевидно не му пречеше и песента се лееше ясна И чиста като планински поток.

В главата на Джейк изведнъж нахлуха картини от нощта на нападението срещу къщата за „О-хенро“. Окъпаната от дъжда зеленина, мокрият асфалт, отразяващ разноцветните неонови реклами… Стана му тежко, изпита остро чувство за непоправима загуба.

Тръсна глава и отмести очи от възрастния певец.

— Как научи това?

— Имам интереси в недвижими имоти тук-там — сви рамене Комото. — Един от моите хора си спомня момичето, тъй като било първото, на което продал „усагигоя“ в един от новите си блокове. Който, между другото, съм построил аз… Сигурен е, че не прекарва времето си сама. Но работата е там, че той никога не е виждал Шизуки-сан. Показах му снимка, беше абсолютно сигурен. Мъжът, който е навестявал момичето, е бил от съвсем друг тип…

Джейк си представи как Шизуки-сан полита от претъпкания с хора перон, а влакът връхлита от тунела, включил мощните си прожектори. Помисли си за стърчащата коса и част от ухо, които бяха в кутията на онази маса. А край нея седяха трима: Кисан, Хигира и…

— Показа ли и други снимки на своя човек? — вдигна глава той.

Комото се усмихна, в ръката му се появи контрастна черно-бяла фотография. На нея беше запечатано лицето на човека, когото Джейк никога не можеше да забрави.

Лицето на Ничиреншу.

Даниела разбра, че я следят, в момента, в който напусна сградата на управлението. Пред нея се простираше огромната равна повърхност на площада. Невръстни деца тичаха подир гълъбите, загрижени майки ги следваха. Една наистина пасторална картина в центъра на Москва.

Колата тръгна след нея. Над града бавно се спускаше вечерният мрак, трафикът беше доста оживен. Почти всички автомобили тук бяха с държавни номера, шофьорите чинно се нареждаха пред светофара. Само един не го направи — този, който подкара след нея. Беше лесно да го засече и тя неволно се запита дали именно това не е целта на упражнението. Но кой би искал да я предупреди, че е следена?

Обърна се и решително се насочи към черната волга. Зад волана седеше русокос здравеняк. Цял живот се беше движила сред подобни типове и ги познаваше добре.

Наведе се към спуснатото прозорче, на лицето й се появи заплашително изражение. Не беше трудно, тъй като наистина мразеше да я следят.

— Кой си ти?

Русокосият стреснато извърна глава, сякаш едва сега я забелязваше.

— Качвайте се.

— За кой отдел работиш? — потръпна Даниела, в гласа й се появи металически оттенък.

— За никой — отвърна онзи, извъртя се и отвори задната врата. — Моля, другарко генерал, качете се. Изпратиха ме да ви взема.

— Кой ви изпрати? — попита с любопитство тя и бавно се настани в колата.

— Скоро ще бъдем там — отвърна шофьорът. Говореше с лек и непринуден тон, сякаш се познаваха от години. Колата се насочи към средното, запазено за чайки платно и бързо набра скорост. Даниела внимателно следеше посоката на движение. Прекосиха центъра на града, русокосият караше отлично. Излязоха на магистралата. Водите на Москва река мрачно проблясваха, край отсрещния бряг се точеше дълга редица от високи, наскоро построени жилищни блокове.

Русокосият мъж насочи волгата към „Кремевская“ и прекоси моста по един от сивите гранитни мостове. Паркът „Горки“ остана зад гърба им.

Излязоха на околовръстната магистрала и се понесоха с повече от сто километра в час. Колите в околните платна започнаха да редеят. Пътуваха така в продължение на петнадесетина минути и очевидно излизаха от града.

От време на време Даниела улавяше погледа на шофьора в огледалцето за обратно виждане. Внезапната му маневра обаче я хвана напълно неподготвена. Волгата напусна лявата лента за движение, пресече пътя на някакъв син ЗАЗ и се насочи към близкия изход на магистралата. Отзад изскърцаха спирачки, разнесе се гневен клаксон. Но русокосият не намали скоростта, ловко взе острия завой към естакадата и напусна бетонното платно.

Край прозорците се мярнаха тъмни дървета, спирачките изскърцаха и колата се люшна в острия ляв завой. Моторът изръмжа на по-ниска предавка, завоят скоро свърши и волгата се понесе с пълна скорост обратно към града. Небето бързо потъмняваше, сиянието на огромната метрополия го превръщаше в бледо платно.