Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Зи-лин му разказа накратко за нещастието на семейство Пу, после стигнаха и до разменените преди миг реплики.

— Елате — поведе го извън къщата той. — Ще ви докажа, че планът ми е напълно реален…

Около тялото на нещастния Пу горяха огньове. Беше ги запалил Зи-лин, който не искаше да го мести, но едновременно с това трябваше да го пази от хищниците.

— Ето вижте — пристъпи в кръга на светлината той. — На години съм почти колкото него, телосложенията ни са приблизително еднакви. Никой няма да забележи…

— Но в лице изобщо не си приличате — отбеляза Хуайшан Хан.

— Вярно — кимна Зи-лин. — Но след като приключим с него, това няма да има никакво значение.

— Вие наистина сте луд! — втренчи се в него Хуайшан Хан.

— Напротив. Просто открих изход от ситуацията, в която ме е поставил Чан. Смъртта ми слага край на всякакви заговори и толкоз. Жаждата за отмъщение на Чан ще се стопи като облаче дим.

— Как ви хрумна това?

— Този човек с мъртъв — въздъхна Зи-лин. — Не съм желал смъртта му, но тя е факт. Семейството му е безкрайно бедно, а сега остана и без кон. Само боговете знаят какво го чака… Вземам на заем тази тленна обвивка, чиято душа отдавна е отлетяла, а срещу нея им давам средство за препитание…

— Искам честно да ми отговорите на един въпрос, другарю Ши — погледна го право в очите Хуайшан Хан. — Какво щяхте да направите, ако вдовицата беше отказала? Щяхте ли да ги оставите да умрат от глад?

— Щях да направя точно това, което правя в момента — отвърна Зи-лин. — Щях да осигуря средства за достойно погребение на господин Пу, а след това щях да им намеря и нов кон. Друг начин наистина няма…

Хуайшан Хан го гледа в продължение на цяла минута. Огньовете весело пропукваха, миризмата на изгоряло дърво почти поглъщаше сладникавата воня на насилствена смърт.

— Госпожа Пу положително е усетила истинското състояние на нещата, но се чувства задължена и вероятно затова не отхвърли предложението — продължи Зи-лин. — Единственото й желание беше да не отвеждам дъщерите й. А с тази услуга ще бъдем квит…

Хуайшан Хан се обърна и приклекна до трупа. Взе ръката му и я обърна с дланта нагоре.

— Лицето ще гримираме — промърмори той. — Но какво ще кажете за това? — пръстите му пробягаха по огромните жълтеникави мазоли на селянина.

Зи-лин се засмя и протегна ръце. Мазолите по дланите му бяха не по-малки от тези на Пу, гладката им повърхност блестеше като слонова кост.

— Забравяте, че аз съм истински революционер, другарю — промърмори той. — Години наред съм работил на полето редом със селяните. Аз съм един от тях, такива трябва да бъдат всички комунисти…

Ще разменя дрехите си с неговите, ще сложа халката си на пръста му и всичко ще е наред. Особено след като вие потвърдите, че сте ме открили случайно… Ще бъда обявен за мъртъв и въпросът ще приключи веднъж завинаги.

И наистина стана така. Мао отказа подробно разследване на инцидента. Тялото на Зи-лин беше открито в подножието на Копринената планина, в дълбоката пропаст край тесния коларски път, без видими следи от насилие. На всички беше ясно, че е излязъл да се поразходи и е бил блъснат в пропастта от превозно средство или див звяр. Жалко, но такъв е бил късметът му. Джос…

По изрично настояване на Мао, Хуайшан Хан запази поста си на съветник в свитата на генералисимус Чан Кай-шъ и това се оказа един изключително мъдър ход. Информацията му, поне по мнението на Зи-лин, се оказа решаващ фактор за промяната в съотношението на силите.

Мао остана в Чункин до средата на октомври 1945 година, вероятно ръководен от своето изключително изострено чувство за дълг. Стори го, въпреки информацията на Зи-лин, според която Чан няма никакво намерение да постига споразумение с комунистите.

Настъпи есента и Мао се върна в Юнан, а на свое място изпрати Джоу Юн-Лан. С това показа, че не вярва в успешния изход на преговорите и посланик Хърли беше принуден да се примири.

Военният съвет беше свикан веднага след завръщането на вожда. Руснаците най-накрая бяха започнали военни операции срещу Япония, тъй като Сталин надушваше плячката. Няколко съветски дивизии нахлуха дълбоко в територията на Манджурия, помитайки демобилизираната японска армия.

Мао беше много загрижен, тъй като имаше голяма вероятност прочистените от японците територии да бъдат заети от войските на генералисимус Чан — разбира се, с подкрепата на САЩ. А там имаше огромни количества изоставена бойна техника, от която комунистическата армия отчаяно се нуждаеше. Тялото на вожда неволно потръпна, когато си представи как войските на Чан слагат ръка върху тази техника и я обръщат срещу собствената му армия.