Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Момичетата ридаеха, но майка им успяваше да запази спокойствие. Празните очи и лишеното от изражение лице напомниха на Зи-лин за хилядите бежанци, станали жертва на безсмислената война. Неволно се запита за кого повече жали старицата — за коня или за съпруга си. Защото, макар и обречено на мизерия, семейството ще продължи да крета и без стария Пу, докато смъртта на коня го лишаваше от препитание.

— Нямаме пари дори за едно скромно погребение — каза по-късно жената. Гласът й беше тих, натежал от отчаяние.

Зи-лин и момичетата се забавиха с транжирането на коня, тъй като месото му трябваше да бъде употребено веднага, докато е още прясно. А старецът лежеше там, където го настигна нещастието. Слаб, с почерняло лице и окървавено тяло, полузасипано от свежи чаени листенца…

— Какво ще стане с духа му, ако не бъде изпратен по съответния начин?

Старицата не се обръщаше към никого, макар Зи-лин и дъщерите й да бяха вече около нея. Сякаш усещаше мъртвия си съпруг навсякъде из къщата — между изгнилите дъски на пода, зад вратичките на грубо скованите шкафове…

Идеята хрумна на Зи-лин, докато режеше трупа на коня заедно с дъщерите на Пу. Не каза нищо, само я прехвърляше в ума си като скъпоценен камък, който трябва да бъде огледан отвсякъде.

Идеята беше смела, дори безумна. Но и времената са такива, окуражи се той. В нея присъстваше нещо от будистката симетрия, от онова вечно равновесие между загуба и печалба, което в крайна сметка определя доброто и злото в поведението на обикновените смъртни.

Гледаше бледото и измъчено лице на вдовицата, усещаше мъката й като своя. Едновременно с това се чудеше как да проговори. Има ли право изобщо да иска нещо от нея? Или, по-скоро, има ли право да не й го поиска?

Строго погледнато, това, което възнамеряваше да поиска, влизаше в противоречие с каноните на будизма. Но Китай воюваше, целта на хората е да оцелеят и нищо повече… Именно оцеляване се готвеше да предложи на тези хора Зи-лин. Оцеляване срещу…

— Госпожо — реши се най-сетне той и се наведе напред, за да не повишава глас. На този етап нямаше смисъл да го чуват и момичетата: — Зная как да осигурите за съпруга си достоен преход в отвъдното…

Главата й се вдигна, преждевременно побелелите кичури коса се плъзнаха встрани от лицето й. Едва сега Зи-лин видя, че то е мокро. Жената беше плакала напълно беззвучно, вероятно за да не разстройва децата си. Но очите й бяха ясни и живи, без следа от умора или отчаяние. Такива са хората, принудени да водят ежедневна борба за своето съществуване. Тя отдавна беше приела жестоката си съдба, душата й беше изпълнена с решителност, нищо не можеше да я спре.

— Загубата ни е тежка, господин Ши — прошепна тя. — Но вие вече направихте за нас повече, отколкото можех да си представя… Не искам да ви създавам трудности.

— Напротив, госпожо — внимателно отвърна Зи-лин. — Аз съм този, който трябва да се извини. Всъщност искам да ви помоля за една голяма услуга… Имам възможност да уредя достойно погребение за мъжа ви, а след това да ви намеря и нов кон…

Госпожа Пу не каза нищо, но сълзите й пресъхнаха. Помълча в продължение на минута, после въздъхна:

— Войната носи страдания на всички ни, нали?

Зи-лин кимна в знак на съгласие.

— Ние трябва да оцелеем, господин Ши — продължи тя с поукрепнал глас. — Цената няма значение. Ако наистина можете да ни осигурите това, което споменахте, аз и моите дъщери ще ви бъдем вечно признателни.

Зи-лин ясно съзнаваше, че той трябва да изпитва признателност, но благоразумно премълча.

— Преди да взема съгласието ви, бих искал да ви обясня за какво става въпрос — каза той.

— Няма да ми вземете дъщерите, нали? — разшириха се за миг очите на нещастната жена.

— Не, госпожо, в никакъв случай!

— Така си и знаех — видимо се отпусна тя. — Вие сте добър човек, господин Ши — това разбрах още щом ви зърнах… Направете каквото считате за нужно, имам ви доверие. Ще оцелеем, въпреки нещастието… Защото сме жилави като бамбук.

— Искам да знаете за какво става въпрос.

— Джос — сви рамене тя.

— Джос — кимна Зи-лин.

— Вие сте луд! — прошепна Хуайшан Хан. — Напълно луд!

— Защо? — изви вежди Зи-лин. — Защото искам да умра?

— Това няма да ви се размине!

— Ще ми се размине и още как! Особено ако ми помогнете…

— Изключено!

Зи-лин изпрати едно от момичетата да го повика, но той се появи едва след мръкване.

— Буда! — въздъхна с бледо лице Хуайшан Хан. — Изчезнахте изведнъж и вече бях сигурен, че ви се е случило най-лошото! Какво стана?