Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Значи наистина не е бил тук, така ли?

Моника подскочи като ужилена. Какво става, по дяволите, озадачено я изгледа Симбал.

— Наистина — тихо прошепна тя.

Тони сведе очи към ръцете й и видя как палците й пронизват меката плънка на сандвича. Предпочете да не дава гласност на този факт.

— Сигурно е в командировка — подхвърли.

— Не можем ли да говорим за нещо друго? — нервно попита тя, вдигна глава и той забеляза необичайната бледост на лицето й.

— Извинявай — докосна ръката й той. — Бих искал да ми разкажеш за…

— Заведи ме у дома, Тони — прекъсна го с безизразен глас тя, после избърса пръстите си в салфетката. — Просто ме заведи у дома и не казвай нищо! Съгласен ли си?

Той не беше съгласен, но реши да не се издава.

Чайката все още вонеше на тютюнев дим, въпреки усилията на Алексей да я проветри, изпълнявайки безмълвните указания на Даниела Воркута.

— Тук е студено — отбеляза Малюта. — Включи отоплението!

Колата се отлепи от мястото си, а той се облегна удобно в седалката. Старомодният му костюм миришеше на пепел.

— Нося ви поздрави от чичо Вадим… — Имаше предвид Вадим Дубас, секретар на ГК на КПСС в Ленинград и брат на покойния баща на Даниела.

— Как е той?

— Стар и упорит, както винаги — кратко отвърна Малюта и извади нова цигара от пакетчето си. — От онези, които никога няма да се променят… — приведе се напред и потупа Алексей по рамото. — Искам да отида при паметника. Нали знаеш пътя?

— Да, другарю министър.

Паметникът се намираше в покрайнините на Москва, ръбестата му конструкция наподобяваше модерна скулптурна композиция. Но стоманата беше истинска, част от онези седемстотин километра противотанкови заграждения, които жителите на „градът герой“ (определение на Сталин) бяха издигнали срещу седемдесетте хитлеристки дивизии, обкръжили Москва…

Алексей намали ход и чайката спря в аварийното платно на магистралата. Минаваше единадесет и пътищата бяха пусти. Тук, а и в цяла Русия, нямаше нощен живот…

Малюта не помръдна, преди Алексей да отвори задната врата на колата. Пое електрическото фенерче от ръцете на шофьора и мълчаливо го включи. Обувките му заскърцаха по замръзналия сняг.

Даниела слезе с него и се приближи до паметника. Със смайване видя, че в очите му има сълзи.

— Колко кръв се е проляла тук! — промърмори той с натежал от емоции глас. — Какъв героизъм е бил проявен! Революционният дух е светел като фар в онези мрачни години!

После утихна, само лъчът на фенерчето пробягваше по дебелите, невероятно преплетени стоманени греди.

— Сняг… — промърмори след известно време Малюта. — Обичам снега, другарко генерал. Той е бял и чист, като духа на Ленин, който ни ръководи… — Протегна крак и започна да търка с обувка пред себе си. Отдолу се появи черно петно. — Но снегът прикрива и много грехове… — Лъчът на фенерчето продължаваше да осветява паметника, но очите на Малюта бяха заковани в лицето на Даниела и кожата й неволно настръхна. — И днес преживяваме трудни времена, другарко генерал. Не по-малко трудни от дните на войната… Все още продължаваме да се бием за своето оцеляване. Войната продължава…

Даниела стоеше неподвижно, само слепоочията й пулсираха. Знаеше, че се намира в компанията на един изключително опасен човек. Опасен не само лично за нея, но и за цялата страна.

— Ще ви кажа нещо, другарко генерал… — продължи с леден глас Малюта. — В тази война вие или сте с мен, или сте против мен. Разбирате ли?

Даниела кимна с глава, неспособна да издаде нито звук.

— Думи… — изръмжа Малюта. — Двадесет часа в денонощието се боря с думите. И колкото повече затъвам в тях, толкова по-силно става убеждението ми, че слушам само лъжи, а истината се крие някъде дълбоко под тях… — Запали цигара и най-сетне отмести поглед от лицето й. Стоманените греди сякаш оживяха под лъча на фенерчето.

Луната залезе, студът видимо се усили. Въздухът беше тежък и миришеше на сняг. Виелицата, която беше забавила полета на Малюта, вече обгръщаше Москва. Даниела неволно придърпа полите на коженото палто около тялото си. Внезапен полъх на вятъра изтръгна кичур коса от прическата й и го захвърли пред очите й. Тя не направи опит да го прибере.

— Вашият проблем е красотата, другарко генерал — промълви след дълго мълчание Малюта. Издуха облак дим и изплю парченце тютюн, залепнало за устата му. — Убедена сте, че с нейна помощ можете да получите от мъжете всичко, което пожелаете… Разтворихте бедра пред Анатолий Карпов и станахте началник на КВР… — Имаше предвид дълбоко засекретения отдел К на Първо главно управление, който се занимаваше с отстраняването на нежелани фигури зад граница и всички останали „мокри“ операции на контраразузнаването. — По същия начин подходихте и към покойния ми колега Юри Лантин… А след преждевременната му смърт наследихте поста му…