Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Ти си прекалено цивилизована за мен, Моника… — думите излетяха от устата му неволно, още преди да успее да ги задържи. По дяволите, простена вътрешно той. Вече оплесках всичко!

Моника отметна глава и се разсмя. Остър и горчив смях. Той гледаше дългата й шия, бледа като мрамор на светлината на лампата. Извивката й го накара да преглътне, в гърдите му се настани непонятна тежест.

— Такава ли била работата? — смехът й беше примесен с ридания. — Господи, какъв глупак си, Тони! Наистина си глупак! Действително бях в колеж, при това в най-престижния — „Смит“. Изкарах две години и половина, след това напуснах. Не защото ми беше тежко… На практика изобщо не бях затруднена. Беше нещо друго… Нещо, което дълги години не успях да определя, нито пък да го обясня на родителите и преподавателите си…

— В продължение на година работих в „Баскин-Робинс“ — едно заведение в западната част на Манхатън. За това време станахме обект на десетина въоръжени нападения, при едно от тях застреляха момичето, което стоеше на крачка от мен… Имахме си работа с какви ли не извратени типове. Някои се празнеха направо на бара, други гледаха да ни докопат за задниците…

— Но недей да ме съжаляваш. Аз просто се справих. Беше ми дошло до гуша да бъда издържана от баща си, исках да се оправям сама. Това също беше част от онова странно чувство, което не можех да дефинирам…

— После годината в ада изтече и аз се махнах. От Ню Йорк, от Съединените щати, от американския континент… Заминах за Таити. Но там видях рекламата на „Макдоналдс“ и почти повърнах от отвращение. Продължих нататък. Отминах Бора-Бора и най-накрая намерих това, което търсех… Един пустинен бряг, където никой нямаше да ме безпокои. Най-близкото населено място беше изградено от бамбукови пръти и палмови листа…

— Осемнадесет месеца бях насаме със синьото море и златните лъчи на слънцето. Гледах птиците, предполагам, че и те гледаха мен… Изобщо не им пукаше как изглеждам и как се чувствам, това ме правеше доволна…

— А защо се върна? — тихо попита Симбал. Забеляза блясъка в очите й, решителния израз върху лицето й.

— Защото разбрах, че не мога да живея без контакт с хора… Без интелектуален контакт… Започнах да разбирам хората…

— Докато си била отшелник?

— Да, и това направи завръщането ми още по-вълнуващо.

— Съжалявам — промълви Симбал.

Очите на Моника изведнъж потъмняха.

— Сега вече вярвам, че наистина съжаляваш — прошепна тя.

— Преди май се преструвах — призна той. — Но не мога да бъда сигурен…

— Ти си арогантен, Тони — гласът й изведнъж стана топъл и сърцето му болезнено се присви. — Още от самото начало си бил убеден, че аз съм прочетен вестник за теб…

— Типичното момиче от богато семейство — кимна той. — Получава съответното възпитание и образование… Какво повече биха желали родителите му? Сигурно си разбила сърцето на майка си…

— И на баща ми — усмихна се тя. Гневът й се беше стопил. — Не завърших колеж, зарязах всичко… И до днес не знаят с какво точно се занимавам… „Държавен служител“, обяснява баща ми на приятелите си, но в неговата уста тези думи приличат на отрова за мишки… Не може да ме разбере, счита ме за някакъв тъп бюрократ…

— Някой ден трябва да им заведеш на гости Макс — засмя се Тони. — Така съдбата ти ще бъде окончателно решена!

— Мисля да им заведа теб — поклати глава тя.

Той помисли, че се шегува, надникна в очите й и със смайване установи, че е напълно сериозна.

— Здравата ще разтърсиш дървото на татко…

Едва сега Симбал си даде сметка колко близо е тялото й. В ноздрите го лъхна ароматът на жасминов парфюм, ръката му неволно се протегна. Този път тя не го отблъсна, изобщо не помръдна от мястото си. Сърцето на Симбал заблъска лудо в гърдите му. Не за това беше дошъл на този купон. Искаше да разбере някои неща и оттук трябваше да започне. Само оттук…

В продължение на няколко дни се размотаваше из Джорджтаун и Вашингтон, отбивайки се главно в онези кафенета и ресторанти, в които имаха навик да се хранят служители на Управлението по наркотиците. Не предприемаше нищо конкретно, просто изпиваше по някоя бира, а разговорите му с агентите се изчерпваха с „как си, отдавна не сме се виждали“…

Така научи за предстоящия купон. Беше сигурен, че ако Питър Кърън е в страната, той положително ще бъде сред поканените. А ако го няма, все някой ще знае къде може да бъде открит… Симбал беше дълбоко убеден, че именно Кърън е човекът, който му трябва. Защото на него предаде работата си след напускането на Управлението и Кърън стана главният ловец на трафикантите на наркотици. Това означаваше, че всички операции в Югоизточна Азия се под негов контрол и има информация за събитията, настъпили в периода, в който Симбал преминаваше задължителната подготовка в Кинотеатъра — опитния полигон за всички служители на Агенцията.