Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

Симбал усети нечие присъствие зад гърба си и рязко се обърна. Очите му потънаха в теменужения поглед на жената зад него, устните му почти безгласно се раздвижиха:

— Здравей, Моника…

Гласът на Тренъди долетя някъде отдалеч, сякаш през водна стена:

— Ще се видим по-късно, Тони… Може би…

— Отдавна не сме се виждали… — гласът на Моника Стар беше нисък и леко дрезгав. Черната й коса беше дълга, свободно пусната над раменете. Ефектът беше главозамайващ. Когато Тони я срещна за пръв път, косата й беше къса и някак хлапашка… Но това беше отдавна, напомни си той. Сега Моника се беше превърнала в красива млада жена, отровно зеленият пуловер и резедавата пола отлично подчертаваха гъвкавите форми на тялото й.

С известно закъснение Симбал разбра, че върви след нея, а намеренията й са съвсем ясни — да го изведе от кухнята, да го измъкне по-надалеч от тълпата гости.

Една от стаите ни приземния етаж беше тъмна. Върху леглото бяха струпани палта и шапки, шалове и дамски чантички. Единствената светлина идваше от прозореца, зад който мъждукаше улична лампа.

Моника беше изцяло в сянка. Лицето й беше гримирано пестеливо, бижутата й се изчерпваха с диамантени обици, миниатюрен златен часовник и гривна от гущерова кожа. Прилича на примабалерина, кой знае защо си помисли Симбал, пристъпи напред и прошепна:

— Моника…

Тя се усмихна и му удари оглушителен плесник.

— Това е награда за начина, по който ме напусна!

— Но аз бях изпратен на мисия, Моника! — закова се на място Симбал. — Какво друго можеше да очакваш?

— Да ми се обадиш след завръщането си. Трябваше да ида при Макс и да го питам дали изобщо си се върнал… — гласът й леко потрепна, за пръв път издаващ напрежението, което се криеше зад спокойната маска. — Имаш ли представа какво ми струваше всичко това? Макс Тренъди е твърдо убеден, че жените не стават за оперативна работа, тъй като са прекалено емоционални… Помниш ли думите му?

До момента, в който влетях в кабинета му, обляна в сълзи… Сълзи за теб, копеле гадно!… Аз живеех с чувството, че между него и мен всичко е наред. Бях убедена, че ще го накарам да отстъпи и да ми повери самостоятелна мисия… Но всичко свърши, когато той видя в какво състояние се намирам… Благодарение на теб! Разбираш ли какво означава това? Работата е целият ми живот, не мога и не искам да се занимавам с нищо друго!

Симбал успя да зърне влагата в очите й, сълзите, които тя положително беше решила да му спести.

— Дори кучетата получават по-добро отношение!…

— Съжалявам, Моника — прошепна той и посегна да я докосне, но тя рязко се дръпна настрана.

— Не ми трябват проклетите ти съжаления и ти отлично го знаеш!

Едва сега тон си даде сметка за бурните чувства в душата й.

— Макс ми каза, че съм луда да се увличам по теб… И е прав, нали?

Тежката тишина бе нарушена от пиянски смях. Някой отвори вратата, надникна в тъмната стая, после се оттегли.

— Отговори ми!

Гласът й стана по-нисък и може би затова още по-настоятелен.

Симбал си спомни за разговора с Роджър Донован. Как би могъл да обясни на тази жена отношението си към цивилизацията? Родена във Филаделфия, тя беше получила образованието си в най-добрите частни колежи на Източното крайбрежие. Какъв опит би могла да има по отношение примитивните страни на живота? Как би могла да разбере изкушението да зачеркнеш всички отдавна установени норми на поведение, да сведеш всичко до две прости неща: живота и смъртта, любовта и омразата? Без коварни капани, без психологическо бреме, без увъртанията на модерния жаргон. Високо горе, в дивата пустош на Шан, човек не казва на врага си „иди да се шибаш“, а просто го убива. Точка, край… Там, горе, властва дивото. Маковите полета са свързани с непосредствени неща — опасност, тайна, смърт… В платото Шан оцеляват силните. Като се хранят от труповете на слабите…

Много му се искаше да я излъже, но се стегна и прехапа устни. Защо трябва да я лъже? Това е един от начините на цивилизования живот, а той мрази цивилизацията…

— Видях нещо у теб — прошепна. — Нещо, което мислех, че никога вече няма да видя…

— Защо? — отметна глава тя. — Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид нощта преди заминаването ми. Нощта, в която се любихме за последен път… Отворих очи и видях изражението на лицето ти. Пожелах си винаги да го виждам такова… Но веднага си дадох сметка, че това не може да стане… Че напразно ще търся това изражение…

Моника се раздвижи и слабата светлина на уличната лампа се плъзна по лицето й. Тялото й остана в полусянката, сякаш нашарено на ивици. Симбал неволно си спомни тялото на една друга жена, полускрито в горските храсталаци. В ноздрите му нахлу особената, някак животинска миризма на това тяло, съдържаща в себе си цял един свят — джунглата, малката каменна къщичка на баща й, купищата необработени диаманти…