Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Якудза се отпусна на колене, повличайки със себе си и Джейк. Подготовката му се оказа на такова ниво, че не разхлаби хватката си дори и с три счупени ребра. Тялото му остана точно зад гърба на Джейк, почти недосегаемо за нова атака.

Сега времето решаваше всичко. Дробовете му пламнаха, съзнанието му се замъгли. Усети топлината на самотен слънчев лъч, промъкнал се между листата, вятърът свиреше в ушите му. Имаше чувството, че между дърветата се гонят странни горски животни, пред очите му бавно се появи синкава, сякаш оформена от дим фигура на древен самурай. А после…

Нямам приток на въздух!

Това беше последното предупреждение на угасващото му съзнание, отчаян вик за помощ. Прогони виденията и ще се спасиш, заповяда си той. Опита четири вида „атеми“ с крака, но якудза с лекота ги блокираше. Натискът на веригата ставаше нетърпим, този човек очевидно пренебрегваше последиците от вътрешния кръвоизлив, който несъмнено се увеличаваше в тялото му. Ще се удави в собствената си кръв, изпищя съзнанието на Джейк. Слаба утеха, особено ако преди това успее да го умъртви…

Секундите неумолимо се изнизваха. И Джейк прибегна до последния опит да се спаси. Изви се максимално назад, тежестта на тялото му легна изцяло върху вратните прешлени, които опасно пропукаха. Болката в гърдите му стана нетърпима. Но това беше единственият начин да получи опора за задното салто, което щеше да го изтръгне от лапите на смъртта…

Събра длани в момента на приземяването, лакътят му потъна в гръбначния стълб на якудза. Пред очите му се спусна мрак, но пронизващите удари „атеми“ продължаваха…

Якудза се препъна на две, побелелите му пръсти най-сетне пуснаха брънките на стоманената верига. Джейк заби левия си лакът в незащитената му шия, едновременно с това ръбът на дясната му длан потъна дълбоко в скулата на японеца. Разнесе се рязко пропукване, но той вече не беше в състояние да види края на врага. Пред очите му се спусна черна пелена, тялото му потъна в странна, непрогледна джунгла.

После изведнъж осъзна, че непрогледната джунгла е изградена от косъмчетата на собствената му ръка. Отпуснал глава върху гърдите си, той гледаше косъмчетата, а от врата му висяха краищата на стоманената верига.

— Джейк-сан! — появи се Бог знае откъде Микио. — Добре ли си?

Болката беше толкова силна, че му попречи дори да кимне с глава. Сух и надебелял, езикът му отказваше да се движи в устната кухина.

Микио мълчаливо го побутна и двамата се насочиха към храсталаците отвъд Скалата на справедливостта.

— Има още четирима — информира го Микио. Непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш закъсняваше за среща. — Трябва да ги задържим на разстояние…

Джейк забеляза, че в ръцете му се поклаща „манрикигусари“.

— Умееш ли да боравиш с това? — колебливо попита той и внимателно опипа разранения си врат.

— Май забравяш с кого говориш — ухили се зловещо Микио. — Не се тревожи, приятелю, след един час ще си пием бирата в любимия ми бар в Киото!

Джейк не отвърна нищо, но в душата му се загнезди недоверието. Сега имаше нужда от почивка, освен това не знаеше колко сериозна е раната на Микио. Вдигна глава и се огледа.

До слуха му долетя рязък звук, мускулите му неволно се напрегнаха.

— Спокойно — сложи ръка върху коляното му Микио. — Това е „шиши одоши“…

Джейк се огледа и видя „плашилото за сърни“ на двадесетина метра от себе си. Създадено преди векове от селяните за защита на реколтата, днес „шиши одоши“ беше неразделна съставна част на японската градина. Представляваше широка и дълга бамбукова цев, която се пълнеше с вода от поточето. В един момент водата натежава в далечния край на цевта и тя се навежда напред. Удря подложения специално за целта плосък камък и се връща в начално положение. Именно звукът от удара прогонва дивите зверове.

В съвременните градини, натежали от спокойствие, почукването на „шиши одоши“ често е единственият звук, който нарушава дълбоката тишина, самотно доказателство за хода на времето…

Джейк обаче възприемаше този звук само като предупреждение, че спокойствието на градината е измамно и зад него дебне опасността. Едновременно с това не можеше да не се възхити на прекрасната растителност около себе си, на живота, който бликаше от всяко листенце и тревичка, от сивия мъх и кафявите камъчета на пътечката. Избърса потта от лицето си и изведнъж се изпълни с увереност. Не, те няма да умрат тук, няма да умрат днес. Враговете ще трябва да почакат…