Сигрид Унсет - Венецът

Осхил се изправи.

— Май най-добре да свършим нещо полезно — предложи тя. — Няма смисъл да се мъчим да спим.

От килера донесе няколко ведра с мляко, изля го в буталката и започна да го бие.

— Остави на мен — предложи Кристин. — Гърбът ми е по-здрав.

Работеха, без да разговарят. Застанала до вратата на килера, Кристин биеше маслото, а Осхил разчепкваше вълна до огнището. Едва след като Кристин отцеди суроватката и се канеше да омеси маслото, се осмели да попита Осхил:

— Лельо, никога ли не се боиш от деня, когато ще застанеш пред Божия съд?

Осхил се надигна, приближи се до девойката и застана на светлото пред нея.

— Може би ще събера смелост и ще попитам Онзи, Който ме е създал такава, каквато съм, дали ще се смили над мен, когато удари часът за разплата, защото никога не съм молила за снизхождение, когато съм нарушавала повелите Му. Никога не съм просила от Бог или от човек да ми опростят и една пара от глобите, наложени ми в този дом.

След малко Осхил продължи:

— Помня какъв беше Мюнан, най-големият ми син, на двайсет години: много по-различен от сега, ако съдя по слуховете. Някога децата ми бяха други.

Кристин рече тихо:

— През всичките тези години все пак си имала безрезервната подкрепа на Бьорн.

— Да, имах и това.

Кристин привърши с приготвянето на маслото и Осхил предложи да се опитат да поспят.

Легнаха в тъмната стая, Осхил прегърна Кристин и притисна главата й към гърдите си. Не след дълго разбра по равномерното, тихо дишане на девойката, че тя вече е заспала.

Мразът се задържа дълго. Животните в оборите мучаха жално, защото ги хранеха оскъдно. Мъчеше ги и студът. Стопаните се стараеха да пестят фуража.

За Коледа повечето хора си останаха у дома — отказаха се да гостуват на приятели и роднини.

По Коледа студът се засили. Всеки нов ден беше по-мразовит от предишния. Хората не си спомняха да е имало толкова сурова зима. Вече не падаше сняг дори в планината, а натрупалият от празника на свети Климент замръзна като кокал. Слънцето грееше от ясното небе и дните станаха по-светли. Нощем над планинските гребени се полюшваха и потрепваха пламъци като от свещи и осветяваха половината небе, но не донасяха по-меко време. Случваше се някой ден да се заоблачи и да повали малко сух снежец, но после отново настъпваше ясно време и дърво и камък се пукаха от студ. Логен ръмжеше недоволно и клокочеше глухо изпод заледените мостове.

Всяка сутрин Кристин се събуждаше с мисълта, че няма да издържи и ден повече, защото непрекъснато усещаше борбата на нерви между себе си и баща си. Не стига дето всяко живо същество по селата бе подложено на изпитанието на суровата зима, ами и двамата с Лавранс сякаш си бяха обявили двубой.

Баща й не се държеше грубо, напротив. Двамата с Кристин не разговаряха за разногласията помежду си, но тя се досещаше за всичко неизказано и разбираше отлично, че той ще остане непреклонен в отказа си.

Болеше я, задето изгуби приятелството на баща си. Особено тежко преживяваше случващото се, защото знаеше колко грижи тегнат върху плещите на Лавранс. Ако взаимоотношенията им не се бяха променили, той щеше да споделя с нея тревогите си. В „Йорун“ хората бяха малко по-пощадени отколкото другаде, но и тук непрекъснато усещаха последиците от лошата реколта. Лавранс имаше навика през зимата да извежда младите жребчета и да ги опитомява, но тази година ги продаде на юг. Кристин тъгуваше за миналите години, когато гласът на Лавранс отекваше из двора, докато той се боричкаше с грациозните животни с буйни гриви. Някога баща й обичаше тези занимания. Но от миналата есен в имението нямаше изобилие нито в хамбарите, нито в плевните, нито в кочините. Въпреки това в „Йорун“ пристигаха мнозина, за да купят нещо или да молят за милостиня. Стопаните не отпращаха никого с празни ръце.

Късно една вечер на ски пристигна едър старец, облечен в кожи. Лавранс поговори с него на двора, а Халдан му занесе вечеря в готварницата. Никой от домашните и прислугата не познаваше стареца. Най-вероятно живееше в планината. Лавранс сигурно го бе срещнал по пътя. Стопанинът обаче не спомена нищо за госта. Халдан също запази мълчание.

Друга вечер в имението пристигна мъж, с когото Лавранс Бьоргюлфсьон от години имаше неуреден спор. Домакинът го заведе в килера, а когато се върна в къщата, рече:

— Всички ме молят за помощ, но у дома вие до един сте против мен. И ти, жено, ти също не ме подкрепяш — обърна се той ядосано към Рагнфрид.