Сигрид Унсет - Венецът

— Ще го охраним, за да пази пред спалнята на девойките — засмя се грубо Лавранс.

Не успяха да намерят гъсто мляко за малкото и след няколко дни Лавранс го уби.

Слънцето доста се одързости и през деня от покривите дори започна да капе разтопен сняг. Синигерите се вкопчваха в дървените стени и се катереха по тях от страната, огряна от слънцето. Почукването на човките им отекваше, докато търсеха мухи, заспали в цепнатините на дървените трупи. По хълмистите места снегът блестеше суров и лъскав като сребро.

Най-после една вечер облаци забулиха луната. На сутринта жителите на „Йорун“ се събудиха, за да установят, че навън вилнее снежна виелица. От бурната фъртуна не се виждаше нищо.

Всички осъзнаха, че в този ден Юлвхил ще умре.

Всички от имението се събраха. Намина и отец Айрик. В стаята горяха много свещи. Вечерта Юлвхил изгасна тихо и спокойно в обятията на майка си.

Рагнфрид понесе нещастието по-кротко от очакваното. Родителите на мъртвата седяха един до друг и плачеха съвсем тихо. Всички присъстващи ридаеха. Кристин се приближи до баща си, а той я прегърна през рамо. Лавранс усещаше как дъщеря му трепери неудържимо под напора на сълзите и я привлече към себе си. Кристин имаше чувството, че и баща й усеща колко далече е тя от него в момента; по-далеч и от Юлвхил.

Кристин сама не проумяваше как е способна да се държи. Вече не си спомняше защо се мъчи да стиска зъби, но не се свлече на пода въпреки поразилата я болка.

Счупиха и извадиха няколко дъски от пода на църквата пред олтара на свети Томас и изкопаха гроб за Юлвхил Лаврансдатер в твърдата като камък пръст.

Валеше сняг, когато Юлвхил издъхна; валеше и когато я положиха в земята; продължи да вали без прекъсване още цял месец.

Хората очакваха с нетърпение да пукне пролетта, но им се струваше, че това никога няма да се случи. Дните станаха по-дълги и по-светли, изпаренията от топящия се под слънчевите лъчи сняг обгърнаха долината, но студът се задържа във въздуха, а топлината така и не успя да вземе превес. Нощем сковаваше мраз, пращеше лед, из планината гърмеше, а в селото виеха вълци и лисици като в разгара на зимата. Хората лющеха кора от дърветата, за да прогонят зверовете, но те се втурваха вкупом в оборите. Кой знае къде щеше да му излезе краят.

В един такъв ден, когато по канавките се отцеждаше вода, а снегът блестеше като сребро по полята, Кристин излезе да се поразходи. Слънцето осветяваше преспите и те приличаха на кухи буци. Снежната кора, подобна на ледена решетка, се пропукваше с тихо звънтене под тежестта на стъпките й. И все пак из въздуха се носеше неумолим студ, а по земята хрущеше твърд сняг.

Кристин пое към църквата. Сама не знаеше защо тръгна натам, но нещо я теглеше към божия храм. Там баща й имаше среща с неколцина селяни, членове на сдружението.

Към билото на склона срещна селяните. Вече слизаха надолу. С тях беше и отец Айрик. Мъжете се движеха пеш, събрани в тъмна група. Приведени, вървяха, без да разговарят. Отвърнаха суховато на поздрава на Кристин, когато се разминаваха.

Кристин се замисли. Мина много време, откакто всички в селото можеха да се нарекат нейни приятели. Сега хората я знаеха като неблагодарна дъщеря, а вероятно бяха узнали и повече. Сигурно вече не се съмняваха в истинността на плъзналите някога слухове за нея и Арне и Бентайн. Ами ако из селото вече я смятат за уличница? Кристин вирна брадичка и продължи към църквата.

Вратата стоеше открехната. От тъмното, кафяво помещение с устремените нагоре капители я лъхна студ, но и усещане за закътаност. Колоните сякаш издигаха мрака към носещата конструкция на тавана. На олтарите не горяха свещи, но през процепа на вратата се процеждаше малко слънчева светлина и проблясваше слабо в иконите и свещените съдове.

До олтара на свети Томас Кристин видя баща си, коленичил пред иконата, със скръстени ръце, които мачкаха шапката до гърдите.

Смутена и покъртена, Кристин се промъкна навън и застана на чардака, под свода между две по-ниски колони. Облегна се и се загледа в „Йорун“ и в окъпаната от бледосива мъгла долина. Реката, пресичаща селото, блещукаше на слънчевата светлина, побеляла от вода, примесена с лед. Елшакът по протежението й бе пожълтял от цвят, а боровата гора до църквата изглеждаше пролетно зелена. В близката горичка се чуваше цвърчене и чуруликане на птички. О, да, какви трели се извиваха някога след залез-слънце всяка вечер.

В тялото си Кристин усети да се пробужда забравен трепет, който мислеше, че е потъпкала. Кръвта й кипна и в нея се раздвижи предишният копнеж, крехък и слаб след прекарания зимен сън.