Сигрид Унсет - Венецът

Лавранс Бьоргюлфсьон излезе и заключи вратата на църквата. Приближи се до дъщеря си и се загледа над близкия свод. Кристин забеляза какви незаличими белези е оставила изминалата зима по лицето на баща й. Сама не проумяваше как се реши точно сега да повдигне въпроса, но той просто й се изплъзна от устата:

— Преди няколко дена майка спомена, че ако избраникът ми бил Арне Юрдшон, си щял да отстъпиш. Вярно ли е?

— Да — кимна Лавранс, без да я погледне.

— Не съм те чувала да ми го казваш, докато Арне беше жив.

— Не е ставало дума. Досещах се, че момчето те харесва, но той си мълчеше, пък и беше млад. Не бях забелязал ти да проявяваш интерес към него. Няма как да очакваш от мен да поднеса на табла дъщеря си на мъж без пукната пара. Но ако бях видял да чезнеш от любов по него…

Постояха така, загледани в далечината. Кристин усещаше върху себе си погледа на баща си. Мъчеше се да запази спокойното си изражение, но въпреки това пребледня. Лавранс се приближи към нея, прегърна я и я притисна към гърдите си. Наведе главата й назад, вгледа се в лицето й и отново го затули с рамото си.

— Исусе Христе! Мила Кристин, наистина ли си толкова нещастна?

— Мъката ще ме съсипе, тате — промълви тя, заровила лице в прегръдките му.

Кристин избухна в сълзи, но не от любовна мъка, а защото по очите и ласките на баща си разбра колко е изтерзан. Той вече нямаше сили да се съпротивлява на желанието й. Кристин го победи.

През нощта тя усети потупване по рамото и се събуди.

— Стани — прошепна Лавранс. — Кристин, чуваш ли ме?

Кристин долови дълбокия, плътен глас на наситения с влага южен вятър, който пееше, удряйки се в ъглите на къщата. От покрива се отцеждаше вода, дъждовните капки сякаш шептяха, докато падаха в мекия, разтопен сняг.

Кристин бързо си облече роклята и тръгна след баща си към външната врата. Излязоха заедно да гледат светлата майска нощ. Подухваше топъл ветрец, а дъждът ги плисна. По небето се стелеха гъсти, сплъстени облаци, от горите се разнасяше шумолене, а между къщите и от планината се чуваха глухи тътнежи от отдалечаващия се сняг.

Кристин хвана баща си за ръката. Той я бе извикал, за да сподели тази гледка с нея. Така правеше някога, така постъпи и сега.

На път към къщи, за да си легнат, Лавранс рече:

— Непознатият, който дойде тази седмица, ми донесе писмо от Мюнан Бордшон. Това лято възнамерявал да навести майка си и моли за позволение да ми погостува и да поговори с мен.

— Какво ще му отговориш, тате? — прошепна Кристин.

— Отсега няма как да ти кажа — отвърна Лавранс. — Но ще го приема и ще преценя как да постъпя, та съвестта ми да е чиста пред Бога, дъще.

Кристин се мушна при Рамборг, а Лавранс си легна до спящата съпруга. Замисли се на колко голяма опасност при наводнения е изложено стопанството „Йорун“. Неслучайно се ширеше пророчество, че придошлата река ще го погълне.

Пролетта дойде изведнъж. Няколко дни след като снегът се разтопи, селото почерня под изливащите се проливни дъждове. Водата рукна по склоновете, реката придойде и заприлича на оловносиво море на дъното на долината. По повърхността плаваха паднали дървесни клони, а течението образуваше коварно клокочеща вдлъбнатина. В „Йорун“ водната стихия заля нивята, но щетите не надминаха опасенията на стопаните.

Селяните започнаха сеитбата късно, а и нямаше достатъчно семена. Молеха се на Господ нощният мраз да пощади посевите им до есента. Появиха се признаци, че Той е чул молбите им и ще смъкне товара на тревогите от плещите им. Юни донесе по-меко време, а лятото беше топло и хората си възвърнаха надеждата с времето последиците от неплодородната година да се изличат.

След края на сенокоса една вечер в „Йорун“ пристигнаха четирима ездачи: двама господари с двама слуги. Гостите бяха Мюнан Бордшон и Борд Петершон от „Хестнес“.

Рагнфрид и Лавранс наредиха на прислугата да сложи трапезата на горния етаж и да постели леглата в спалнята за гости. Лавранс предложи новодошлите да изложат молбата си на следващия ден, след като си отпочинат от пътуването.

По време на вечерята думата взе Мюнан. Често се обръщаше към Кристин, сякаш двамата се познаваха от дълго време. Девойката забеляза, че поведението му никак не се понрави на баща й. Мюнан беше нисък и набит мъж, с червендалесто лице, грозен, бъбрив и малко плиткоумен. Знаеха го като Мюнан Кютука или Мюнан Танцьора. Но макар и да не беше нищо особено, Мюнан неведнъж бе доказал предаността си към Короната и си бе извоювал известно влияние върху управляващите. Той стопанисваше наследеното по майчина линия имение „Скугхайм“ и се ожени за богата жена, защото самият той беше доста заможен. Госпожа Катрин, неговата съпруга, беше изключително грозна жена и рядко си отваряше устата, но мъжът й винаги говореше за нея като за най-голямата умница на света. Затова хората шеговито я наричаха Съобразителната Катрин или Красноречивата Катрин. Явно живееха добре заедно, въпреки че на Мюнан му се носеше славата на мъж, склонен към забежки както преди, така и след женитбата си.