Сигрид Унсет - Венецът

Възвишението се намираше на склона в западната част на долината. През тази лунна нощ целият свят бе окъпан в бяло. Планината се гънеше на бели вълни под бледо синьото беззвездно небе. Дори сенките, които заоблените върхари хвърляха над заснежените площи, изглеждаха причудливо леки и светли, защото луната се носеше нависоко.

По склоновете към долината гората белееше от сняг и скреж, а побелелите равнини на стопанствата приличаха на надраскани с тъмни завъртулки, представляващи огради и къщи. В самата долина обаче сенките се сгъстяваха и изчезваха в мрака.

Знахарката Осхил излезе от обора, затвори вратата и постоя на снега. Вече всичко побеля, а до средата на декември оставаха цели три седмици. Този студ на празника на свети Климент свидетелстваше, че зимата наистина вече е дошла. Е, няма що. Нищо ново под слънцето, като се имаше предвид лошата реколта тази година.

Старицата въздъхна тежко. Отново зима, студ и самота. Вдигна ведрото с мляко и фенера и пое към къщата. Огледа се.

От гората излязоха четири черни точици и вече преполовяваха склона. Четирима конници — върховете на копията им проблеснаха на лунната светлина. Нямаше да им е лесно да се изкачат, защото никой не бе идвал в стопанството на Осхил, откакто падна снегът. Дали идват при нея?

Четирима въоръжени мъже. Никой, запътил се към нея по почтена работа, не би събрал такава свита. Осхил се замисли дали да не скрие сандъка с ценните вещи в навеса.

Огледа зимната картина и пустото стопанство. После влезе вкъщи. Двете стари кучета, легнали пред огнището, тупнаха с опашки по дъсчения под. Младите Бьорн ги взе със себе си.

Раздуха жарта в огнището и хвърли още цепеници, после напълни тенджерата със сняг и я сложи на огъня. Сипа млякото в дървена паница и я занесе в стаята.

Съблече мръсната си вълнена рокля, воняща на обор и пот, и облече тъмносиня дреха. Замени забрадката от синьо платно с бяла ленена кърпа и я завърза грижливо над косата си. Събу кожените ботуши и си обу обточени със сребро обувки.

После се захвана да разтреби стаята: приглади възглавниците и кожата на леглото, нагънати от Бьорн, подсуши масата и подреди възглавниците за сядане на пейката.

Стоеше пред огнището и бъркаше кашата за вечеря, когато кучетата я предупредиха за идващите гости. Чу конете да трополят на двора, а мъжете влязоха във външния коридор и почукаха на вратата с копие. Осхил дръпна тенджерата от огъня, поприглади премяната си и придружена от кучетата, отиде да отвори.

Навън, на осветения от луната двор, трима млади мъже държаха четири запотени коня. Влезлият в дома й извика радостно:

— Лельо Осхил, нима идваш лично да ни отвориш! На това му викам Ben trouvé 35 35 Ben trouvé! (фр.) — Добра идея! — Бел.прев. !

— Племеннико, ама това ти ли си! Добре си ми дошъл! Влизай в стаята, докато покажа на другарите ти къде да оставят конете.

— Сама ли си? — попита Ерлен и тръгна с нея и другите трима ездачи.

— Да, Бьорн и ратаят ни отидоха с шейната да донесат малко фураж, който успяхме да скътаме в планината — обясни Осхил. — А нали нямам слугиня — през смях додаде тя.

След малко четиримата мъжаги се разположиха на външната пейка, с гръб към масата, и наблюдаваха как старицата тихо и пъргаво им поднася вечеря. Застла масата с покривка, сложи свещ, донесе масло, сирене, мечешки бут и купчина наредени една върху друга тънки питки хляб. Слезе в мазето да налее бира и медовина, а после сипа кашата в хубава дървена паница и подкани мъжете да се подкрепят.

— Храната май няма да стигне за такива юнаци като вас — засмя се тя. — Ще взема да сваря още каша. Утре ще ви нагостя по-добре, но през зимата затварям готварницата; там пека само хляб или варя бира. Тук, в стопанството не сме много хора, а и вече остарявам, синко.

Ерлен се засмя и поклати глава. Забеляза колко изискано и почтително се отнасяха другарите му към възрастната жена. Трудно му беше да повярва, защото не ги беше виждал в такава светлина.

— Чудна жена си ти, лельо. Когато майка беше десет години по-млада отколкото си ти сега, изглеждаше старица в сравнение с младоликото ти лице в момента.

— Да, Магнхил бързо се сбогува с младостта — кимна Осхил. — Откъде идеш, Ерлен? — попита след малко тя.

— Прекарах известно време в имението на север, в Леша. Там ми дадоха подслон. Сигурно се досещаш какво ме води по тези места.

Тя го изгледа изпитателно.

— Дошъл си да искаш ръката на дъщерята на Лавранс Бьоргюлфсьон.