Сигрид Унсет - Венецът

Осхил подскочи като ужилена. Ерлен наведе глава още по-ниско.

— А след това? Запазихте ли добрите си отношения? — попита тя изумена.

— Да — по лицето на Ерлен пробяга вяла усмивка. — Нямаме разногласия. Тя не се възпротиви на връзката ни, но е напълно невинна. Тогава ме помоли да я отведа, защото не искала да се връща при роднините си.

— Но ти не го направи?

— Не, моето желание беше тя да стане моя жена със съгласието на баща й.

— Отдавна ли се случи това? — попита Осхил.

— Преди една година, в средата на август.

— Не си бързал да я поискаш, а? — подметна Осхил.

— Тогава не беше освободена от годежа — обясни Ерлен.

— А оттогава не си я доближавал, така ли?

— А, уговорихме си няколко срещи — призна Ерлен, а по лицето му отново пробяга предишната лека усмивка. — Веднъж се видяхме в едно имение в града.

— Мили боже — възкликна Осхил. — Ще ви помогна с каквото мога. Представям си колко тежко й е на Кристин да носи такова бреме на плещите си и да не може да го сподели с никого. Да няма и нещо друго? — усъмни се тя.

— Засега не, доколкото зная.

— А замисли ли се, че Кристин има приятели и роднини из цялата долина?

— Ще се крием, докато пътуваме. Затова настоявам да тръгнем възможно най-бързо, та да сме натрупали известна преднина, преди баща й да се прибере. Ще ни дадеш ли шейната си, лельо?

— А чичо й в „Скуг“? — вдигна рамене Осхил. — Ако дочуе, че празнуваш сватба с племенницата му в Гердарюд?

— Осмюн ме препоръча на Лавранс. Няма как да го посветим в плана, но той ще си затвори очите. Ще трябва да пристигнем при свещеника през нощта и да потеглим, преди да се е развиделило. От Осмюн очаквам после да вразуми Лавранс, че не подобава на богобоязлив мъж като него да ни разделя след венчавка, и да го посъветва да ни даде благословията си, та с Кристин да станем законни съпрузи. И ти ще кажеш това на Лавранс. Нека постави каквито условия желае, за да се помирим, и да поиска нужните според виждането си глоби.

— Лавранс Бьоргюлфсьон едва ли ще търси чужди съвети — възрази Осхил. — Ерлен, сам Бог и свети Улав са ми свидетели: тази история не ми харесва. Разбирам обаче, че това е последният изход, до който можеш да прибегнеш, за да поправиш сторената неправда. Утре ще отида в „Йорун“, ако се съгласиш да ми дадеш някой от слугите ти. Една съседка ще се грижи за добитъка ми, докато ме няма.

На следващата вечер Осхил пристигна в „Йорун“, когато лунната светлина се бореше с последните издихания на слънчевите лъчи. Пребледняла, Кристин я посрещна на двора, а Осхил се слиса колко хлътнали са бузите на девойката.

Гостенката седна до огнището да поиграе с малките момичета. Поглеждаше крадешком към Кристин, която слагаше масата. Изглеждаше много отслабнала и мълчалива. Тя поначало си беше сдържана по характер, но в сегашното й поведение Осхил забеляза потайност. Долови напрежението в душата на девойката и желанието й да се противопостави на авторитета.

— Сигурно си чула за случилото се през есента? — предположи Кристин, докато се приближаваше към нея.

— Да, племенникът ми те е поискал за жена.

— Помниш ли какво ми каза веднъж? Двамата с него сме си били лика–прилика. Само дето той бил твърде богат и от по-знатен род от мен.

— Разбрах, че Лавранс е на друго мнение — сухо отбеляза Осхил.

В очите на Кристин проблесна пламъче, а устните й се разтеглиха в лека усмивка. Макар ролята на съучастница да не й допадаше, Осхил реши да откликне на молбата на Ерлен и да изпълни желанието му.

Кристин приготви леглото на родителите си за гостенката, а Осхил я помоли да спи при нея. След като си легнаха, в стаята се възцари тишина и Осхил се осмели да изложи целта на посещението си.

С натежало сърце Осхил забеляза, че Кристин не се замисля каква тревога ще причини на родителите си. Все пак аз прекарах повече от двайсет години в мъка и страдание, докато живях с Борд, помисли си тя. Така е с всички ни. Кристин явно не бе обърнала внимание колко залиняла е Юлвхил тази есен. Осхил се опасяваше, че замине ли за известно време, Кристин няма да види повече малката си сестра. Но реши да си мълчи: колкото по-дълго съумееше Кристин да съхрани радостта и дързостта си, толкова по-добре за нея.

Кристин стана и събра скъпоценностите си в малко ковчеже. Донесе го в леглото. Осхил продължи:

— Все пак на мен ми се струва по-редно Ерлен да дойде, когато се прибере баща ти, да признае откровено какво ти е сторил и да остави решението в ръцете на Лавранс.